Народното събрание изменя закона за достъп до информация през задната врата

Снимка: Steve Buissinne от Pixabay

„За истината“ публикува анализ на адвокат Александър Кашъмов. То е ръководител на правната програма на фондация „Програма Достъп до информация“. Становището му е от блога й „Точка на достъп“.

На 5 март 2020 г. група народни представители, начело с председателя на Комисията по бюджет и финанси Менда Стоянова, е внесла проект за изменения и допълнения в Закона за акцизите и данъчните складове. На пръв поглед законопроектът се отнася само до промени в преходните и заключителни разпоредби на този закон. С § 5 от него обаче се променят две разпоредби в Закона за достъп до обществена информация (ЗДОИ). Водеща и единствена парламентарна комисия по разглеждането на проекта е Комисията по бюджет и финанси.

Предложението е да отпадне правомощието на министъра на финансите по чл.20, ал.2 от ЗДОИ да определя нормативите – максималната граница на средствата, които заявителите следва да заплащат и които не могат да превишават материалните разходи по предоставянето. Предложението за нов текст на тази разпоредба е:
„Заявителите заплащат материалните разходи по предоставянето на обществената информация.“

Според вносителите, така заявителите щели да бъдат облекчени финансово, а съществуването на заповед на министъра на финансите, определяща нормативи за заплащане при достъпа, „крие обективен риск за стриктното спазване на посоченото законово изискване“.

Каквото и да означава това размишление на депутатите, предвид факта, че за две десетилетия прилагане на закона такъв проблем не е бил констатиран, нека да кажем

какви рискове крие тази промяна според нас:

1. Най-вероятно действителният ефект от нея ще бъде, че всеки задължен по ЗДОИ субект ще си определя субективно каквито суми си прецени, че съответстват на „материалните разходи по предоставянето на обществена информация“ и ще натоварят заявителите да ги плащат. И досега много институции например не са наясно, че заповедта на МФ не калкулира възнаграждението на служителя, работещ по копирането.

2. Ще се получи разнобой в практиките на стотиците институции в системата на изпълнителната власт и местното самоуправление, да не говорим за другите категории държавни институции, включително органите на съдебната власт, публичноправни организации и други, без да съществува никакъв механизъм за уеднаквяването им.

3. На тези институции, които не желаят да са открити и прозрачни и да предоставят информация, ще се предостави още едно оръжие да мачкат гражданите по свое усмотрение.

4. Заявителите, които не махнат с ръка и не се откажат от достъпа до обществена информация, ще трябва да заведат дела в административните съдилища, където освен обичайните разноски ще трябва да платят и възнаграждения за вещи лица по експертизи относно това, кои са „материалните разходи по предоставянето“.

5. Административните съдилища ще получат допълнително натоварване с подобни дела, което ще утежни и тяхната работа.

Тоест възниква естественият въпрос кого всъщност ползва подобно развързване на ръцете на всяка институция да си решава как ще прилага закона. Освен ако вносителите не са крайно наивни, стои въпросът дали в действителност не са чак такива големи приятели на прозрачността, за каквито се представят.

Още повече, че смятахме, че през 2020 г. вече народните представители са научили, че добрият и качествен законодателен процес предполага предварително обсъждане на проекта за изменение в закона, съгласно изричното задължение в Закона за нормативните актове. Впрочем наскоро в становището на съдия Красимир Влахов към Решение на Конституционния съд № 1 от 4 февруари 2020 по к.д. № 17/2018 по повод приемането на закони „на тъмно“ бе ясно заявено: „В обобщение: закон, който е приет при незачитане на установената от самия законодател процедура, обезпечаваща качеството и прозрачността на законодателния процес, е несъответен на идеята за държава, управлявана именно от закона, поради което такъв акт е несъвместим с Конституцията на Република България“.

Ако бяха провели такова предварително обществено обсъждане, народните представители щяха да узнаят, че

по правило достъпът до обществена информация е безплатен,

че когато се предоставя по електронен път не се заплащат никакви материални разходи, че в ден днешен заповедта на министъра на финансите от 2011 г. ( Заповед ЗМФ № 1472 от 29 ноември 2011 г. ) се прилага практически без проблеми.

Остава да се запитаме, дали е случайно, че:

1/ изменението се внася през съвсем друг закон, за да не се види какво се внася,

2/ не се предвижда да премине през правна комисия текст, който се отнася до гарантирано с конституцията основно право,

3/ не е предварително публикуван и обсъден със заинтересованите страни предлаганият текст,

4/ не се основава на констатирани в практиката проблеми, нито на информация от годишните доклади на Министерския съвет по прилагането на ЗДОИ или други доклади, като тези на Програма Достъп до информация,

5/ би препятствало търсенето на обществена информация от журналисти, граждани, бизнес и неправителствени организации.

Обобщено, въпросът е: в полза или във вреда на гражданите и прозрачността на институциите е предлаганата промяна?

 

Истината струва скъпо. Ако сте я открили тук – подкрепете ни!

Истината струва скъпо.  Ако сте я открили тук – подкрепете ни!

Дарявам