Снимка: Pixabay
„За истината“ препубликува коментар от профила на Цветелина Камова във фейсбук.
Работя си тихо в кафене, пуснала съм си нещо приятно в слушалките и съм над нещата наоколо. Не чувам, и съответно с радост не съм част от забързаното ежедневие около мен. Минават няколко часа и колкото и да опитвам да се изолирам, нещо все ми привлича вниманието.
На съседната маса до мен седи момиче на около 14 години. Взело си е вода, отворило е голяма тетрадка с доста текст и разни подчертани в яркожълто неща. Не е извадило телефон – видимо е решило да учи. Но колкото и пъти да погледна, виждам една и съща сценка – детето постоянно си държи главата над тетрадката, връща едни и същи страници напред-назад и видимо нещата не вървят. В един момент просто легна върху разтвореното знание с неприкрито отчаяние. Ако беше поспала малко, може би щеше да се поразведри, но тя постоя така известно време и пак се изправи да учи. Ясно се виждаше, че беше плакала.
С годините опит – и като специалист, и като човек, и като родител, научих колко велико нещо е хубавото учебно преживяване. То озарява цялата ти душа, прави те сякаш по-висок от другите, чувстваш се изпълнен и искаш да споделяш с останалите. Улавя те здраво и те води напред, като изведнъж стигате на места, за които не си и подозирал. И когато си там и се огледаш, вече си друг човек – чувстваш се по-израстнал от предишното ти “аз” някъде назад.
Но аз никога не съм се чувствала така – нито в училище, нито в университетите, в които съм учила. Разбирам детето напълно. Тъжното е, че между мен и нея има почти три десетилетия, в които нещата са замръзнали там, където аз с радост съм ги оставила. Хубавото учебно преживяване, характерно за добрите образователни системи, се различава чувствително от това, което и днес децата ни правят в училище.
Ето едно бързо сравнение:
- Зубрене или критично мислене – Запомнянето на факти е символ на остаряла образователна система. То доказано не води до устойчиво знание, унищожава мотивацията на децата и ангажираността им с материала. Модерните системи приоритизират техниките за развиване на умения като критично мислене и решаване на проблеми, без които никой от нас не може да се справи в съвремения свят.
- Стандартизирани тестове или персонализирано оценяване – Стандартизираните тестове се провалят всеки път, когато трябва да се оцени реалното развитие на едно дете в рамките на даден времеви интервал и по отношение на знания, умения и комптенции. При тях моментално отпадат по-различните деца с тяхното собствено ниво, темпо, индивидуални силни и слаби страни. Модерните методи следят развитието на всяко дете с неговия си прогрес и способности.
- Един за всички или всички за един – Децата са много различни и учат по различен начин. Всяко дете може да успее, да бъде ролеви модел на останалите деца за нещо конкретно и да процъфтява в училище, стига да изберем правилния подход за учене към него. Обратното – децата да гонят генерализирани критерии, никога не е работило.
- Теоретично знание или практическо приложение – Доброто учене поставя реалния живот в центъра на знанията и уменията, които преподава на децата. Ученето чреч проекти прави наученото директно приложимо и значително повишава ангажираността на учениците.
- Пасивно учене или активно изследване – Старите методи държат децата седнали и в ролята на пасивни участници (добър пример за оксиморон) в целия процес. Днешните динамични подходи окуражават изследване, проучване и много практически занимания.
- Изолация или колаборация – Остарялото учене изолира учениците през целия учебен процес – с уроци, домашни, тестове, задачи, изпитвания. Съвременното образование стъпва изцяло на екипната работа и съвместното създаване.
- Тесен обхват или глобално знание – Днес подготвяме децата за един глобален, взаимосвързан свят, като специално обръщаме внимание на проблемите, които са отвъд границите на отделните държави. Оставането в тези граници е сигурен сигнал, че сме част от старата образователна система.
Образованието има за цел да подготввя децата за света днес и да ги вдъхнови да си представят и да мечтаят за бъдещето си. Уви, днес в класните стаи в страната готвим децата за свят, който вече го няма. Остарял е, демоде, не съществува и децата го знаят много добре. Затова не им се ходи с желание, затова не им се учи, затова не им се участва. Не виждат смисъла за себе си и ден след ден мотивацията си отива. Защото там, отвън, в реалността извън училище, светът е друг и за неговите предизвикателства и възможности няма кой да ги подготви.
Бъдещето винаги е принадлежало на смелите, на иновативните и на адаптивните. Не е ли крайно време образователната система да отрази тази реалност?
