„За истината“ препубликува анализ на Еми Барух от „Дойче Веле“. Заглавието е на редакцията.
Просташката реч звучи свободно от най-високата трибуна на България. Обиди, псувни, закани, опозоряващи квалификации: чуваме ги с упорита повтаряемост. Простащината се превърна в модел на поведение.
Обидни думи, подигравки, закани, псувни, опозоряващи квалификации, враждебност и нетолерантност. Това е езиковата среда, която наблюдаваме от парламентарните студия – при това без на телевизионния екран да се появява червена точка, сочеща, че съдържанието не е подходящо за подрастващи.
Просташката реч звучи съвършено свободно и с упорита повтаряемост от най-високата трибуна на България. Недостойните словесни изблици, характерни за разпасана шайка от улични безделници, се превърнаха в обичаен звуков фон на българската публичност. Прагът на търпимост постепенно падаше пред очите ни докато напълно изчезна.
Как се стигна дотук?
Уличният език влезе в медиите отдавна. Демократичната повеля на промяната съблече костюмираните клишета на казионното партийно нищоговорене. И този донякъде симпатичен разгул започна да набъбва, да завзема територии, да добива самоувереност, да дефилира по пътищата, в магазините, в училищата. Естествено тази реч формира отношение към всичко, включително и към политиката. Да се удържа културното говорене престана да бъде секси. То стана елитарно, нишово, олд фешън.
И не само, че публиката престана да се възмущава от простащината, а простащината се превърна в модел на поведение. Простащината започна дори да се използва за маркиране на общност, за белег на принадлежност. „Вие сте прости и аз съм прост!“
Езиковата агресия предизвиква езикова агресия. Но езиковата агресия предизвиква и физическа агресия. Зачестилите сцени на детски сбивания в моловете в София, в Бургас, във Варна са резултат именно на това. Демонстрацията на брутално поведение на обществено място, която самите развилнели се момчета и момичета снимат и разпространяват с удоволствие, цели същия ефект както разюзданото поведение на народните представители пред камерите. И едните, и другите избират този начин, за да печелят популярност.
Такава е сценарната матрица на Тошко Йорданов, който нарича колегите си „морални отпадъци“, такава е арогантността на Костадин Костадинов, който от най-високата трибуна обещава да подпали парламента, такъв е словесният регистър на депутата в десет български парламента Хамид Хамид, който реагира на журналистически въпрос с думите „нещастник, боклук, изрод“.
Преди близо година, Делян Пеевски – председател на ПГ на ДПС-НН направи специално обръщение по повод Международния ден на майчиния език. В него се казва, че езикът е „Средство за изразяване и самоопределяне на нашата идентичност“. И още: че е „наш дълг да го защитаваме, съхраняване и развиваме“.
Каква точно е идентичността на олигарха, който е санкциониран по глобалния закон Магнитски, ако съдим по неговите словесни изяви („К’ъв си ти, беее?! К’ъв си ти, беее?!“)? Това е въпрос с много възможни отговори. Как самият той го защитава и развива е видно от всяка негова публична поява.
Политиците задават тона на отношенията в обществото
Ако се направи анализ на връзката между език и мислене на онези, които сме избрали да ни представляват, ще стигнем до низини, които са тъжна характеристика не за избранниците, а за тези, които са гласували за тях.
Връзката между език и мислене е обект на десетилетни изследвания. Един от въпросите, които занимават учените, е: какво прави човешката реч различна от комуникативните системи на животните. Краткият отговор е, че при хората има и култура.
