„За истината“ препубликува анализ на Емилия Милчева от „Дойче Веле“. Заглавието е на редакцията.
Кой може да предскаже какво би се случило, ако през зимата на 1990 г. на Кръглата маса беше взето решение за отваряне на досиетата? Щеше ли създаденото малко по-рано ДПС да помага за изтърбушването на държавата по време на прехода? Щеше ли една част от българския бизнес да е честна за своя първи милион – или пък кръгът “Монтерей” да е просто обедна сбирка на пенсионирани служители на бившите служби, до един свързани с БКП/БСП?
“Кого интересува ДС 35 години по-късно?!” ще възразят както хора с памет за онова време, така и младежи, които политиците оставиха безпаметни за най-новата история на България. Такъв въпрос зададе наскоро и депутатът от БСП-Обединена левица Румен Петков по bTV, същият, който обяви, че левицата иска закриване на Комисията по досиетата и прехвърлянето на документацията в Държавния архив. Нямало нужда, ДС не съществувала, а и Комисията имала голям бюджет от 10 милиона лева. Не е направил справка със Закона за държавния бюджет – за 2024 г. е 4,855 млн. лева, не е бил по-голям и в предишни години, а служителите са стотина човека.
Институт за националната памет – кога?
СДС има историческата отговорност да довърши започнатото преди години, когато не успя да осъществи създаването на Институт за националната памет. Днес партията е придатък към ГЕРБ, но през 2006 г., когато тогавашният ѝ лидер Петър Стоянов (президент в периода 1997-2002 г.) предложи идеята, ситуацията беше различна. Тогава страната беше управлявана от тройната коалиция – БСП, НДСВ, ДПС, в чието правителство Румен Петков за кратко беше министър на вътрешните работи.
През 2011 г., когато на власт беше първият кабинет на ГЕРБ и Бойко Борисов, Лъчезар Тошев от СДС-Синята коалиция отново внесе законопроект за създаване на Институт за националната памет за престъпленията срещу българския народ. Парламентът го отхвърли още на първо четене и така темата за тоталитарния режим и репресивния му апарат остана в папките на досиетата. Множество политически сили се постараха да я изтласкат от дневния ред на обществото, да я държат настрани от учебниците и публичния дискурс. Така на терена на забравата и политическото съглашателство избуя носталгията по социализма и прожектирането на идеализирани образи и спомени за времето на бозата и билетчето по за 6 стотинки.
Крайно време е Комисията по досиетата да бъде надградена в Институт за националната памет – в страните от бившия социалистически лагер, дори в Косово, тези комисии биват трансформирани, а не закривани, заяви по БНТ Екатерина Бончева от Комисията по досиетата. С внасянето на такъв законопроект се ангажира депутатът от ПП-ДБ Ивайло Мирчев.
Как другите пазят паметта
България така и не създаде институция, която да разшири дейността на Комисията по досиетата, включвайки изследователска, образователна и културна дейност. Създаването на такъв институт дава възможност за участие в европейски и международни проекти съвместно със сходни организации от бившия социалистически блок по общи теми – преподаването на социализма например.
Това правят например институтите за памет в държави като Полша и Чехия – анализират историческите и социалните процеси, свързани с тоталитарния режим, и представят тези знания на обществото. Полският Институт за национална памет е особено активен, организира изложби, издава книги и филми, провежда международни конференции и дори реставрира паметници, свързани с историята на Втората световна война и съпротивата срещу комунизма.
Словашкият Институт за национална памет разкри, че бившият премиер Андрей Бабиш е бил агент на бившите тайни служби на социалистическа Чехословакия под кодовото име „Буреш“. Това предизвика сериозен обществен дебат за наследството на комунизма и интегритета на съвременните политици.
Не би било изненада, ако БСП-ОЛ се обяви против създаването на институция, наследяваща Комисията по досиетата, макар че предложението за закриване на Комисията не е било обсъждано на преговорите с ГЕРБ-СДС. Но никога не е късно да бъде осветен приносът на „партията на народа“ за несправедливия преход, създал големи неравенства и обогатил категории хора, за които се откриват обвързаности с ДС.
Ще има ли Музей на комунизма в София
Ако беше взето решение да се отворят всички досиета в зората на прехода – вместо половината да бъдат унищожени – това щеше да го направи по-болезнен и труден. Но същевременно обществото би започнало по-бързо да преживява собствените си травми и да изисква по-голяма отговорност от новите политически елити.
Преди 3 месеца кметът на София Васил Терзиев с пост във Фейсбук съобщи, че с екипа му правят “първи стъпки” в изпълнение на предизборното обещание за музей на българския комунизъм. Но още не е ясно какво точно има предвид. Миналото на семейството му стана повод за атаки срещу него по време на предизборната кампания, тъй като родителите му, дядо му и братът на дядо му, както и чичо му са били офицери от висшия ешелон на ДС. През есента на 2023 г. Терзиев беше обяснил, че иска да превърне старата сграда на МВР на Лъвов мост – известна като “народен дом на терора”, в музей.
Впрочем, решение за такъв музей взе първото правителство на ГЕРБ през 2010 г., но така и не се намериха средства. После инициативен комитет на репресирани от комунистическия режим искаше там да бъде изграден Мемориал на диктатурата. Но всякакви опити да се разкрие истината за репресиите на режима и ДС биваха блокирани. Дали най-сетне мъчилището на Лъвов мост не би могло да се трансформира в Институт за национална памет?
Без наказателна отговорност
В крайна сметка само паметта ни остава, след като не бяха взети политически, административни и законодателни решения за тоталитарния режим – освен една декларация, с която се осъжда този режим, но не бе потърсена наказателна отговорност от виновниците за престъпленията му. Иначе съвестта на обществото все така ще е в плен на забравата, а демокрацията – в капана на миналото. Разрушеният паметник на Червената армия-окупаторка в Княжеската градина е илюстрация за тази полусвобода. Уж солдатът с шмайзера го няма, но не съвсем, не съвсем.
