„За истината“ препубликува анализ на Ивайло Нойзи Цветков от „Дойче Веле“.
Европа е поставена пред огромен икономически и военен тест. Големият въпрос пред всички нас, включително в България, е дали 27-те могат да произведат една федерална държава.
Този текст няма да е анти-Тръмп, макар че има защо. Не обичам общия невнятен хор, породен до голяма степен от Фейсбук. Това е за Европа, нашата Европа – дори и да е съмнително как принадлежим към общия термин, която за пръв път е изправена пред някак древногръцката трагедия на края на свободната търговия, заради която априори беше създадена европейската икономическа общност, „таткото“ на днешния ЕС.
Да, с изключение на едно време, когато се съгласиха икономически, основните сили в Европа обаче така и не се съюзиха истински – заради ред политически и културни проблеми. Но сега Tръмповата детска игра с митата ще ги принуди – вече не е време за дребновати спорове вътре в самия съюз.
Вече стана дума за края на „щастливата Европа“, време е да стане дума и за как евентуално се излиза от този край и въобще дали ще има ново начало… не като българското.
Може ли Европа да стане федерация?
Европейският съюз, струва ми се, за пръв път е изправен пред огромен икономически и военен тест, и футуристкият въпрос тук е дали от това в бъдеще може да произлезе една федерална държава по американскому в края на 18 век или по германскому след средата на 19-и.
Коя да е иницииращата и обединяваща сила? Франция с нейните вечни социални проблеми, а може би Германия със също така надигащото се крайнодясно в лицето на „Алтернатива за Германия“? Как и дали е възможно някой да убеди 27 държави, включително нас в България, че федералната консолидация е пътят напред, за да не гледаме в далечината гърба на фланелките на САЩ и най-вече Китай?
Истината е, че новата стара администрация на Тръмп може най-сетне да принуди Европа да се обедини поне политически, ако не да става единна държава. Последното не е изключено, но вероятно ще го доживеят децата ни. Има и още един фактор в полза на преодоляването на европейските различия – това е факторът „Североизток“ (по покойния Кисинджър), т.е. руската агресия и историческа претенция върху Източна Европа. Даже не ми се мисли какво би станало, ако НАТО се изтегли от своя източноевропейски фланг, но вече, както казват в казината, all bets are off, т.е. коефициентите за оттеглянето на САЩ , образно казано, падат. Ако се доверим на популярния британски историк Ей Джей Пи Тейлър, пък и донякъде на Антъни Бийвор, Европа се е обединявала лесно срещу обща опасност, била тя военна – като при Наполеон III или Хитлер – или икономическа – както сега.
Голямото евро парти приключи
Поствоенна Европа произведе съответните велики лидери като Аденауер и Дьо Гол, които успяха да прозрат заплахите, които произлизат от „островността“ – оттам дойде и бъдещият икономически съюз, „татко“ на самата днешна ЕС, макар и леко закъснял през 1970-те.
Но сегашните проблеми са си сегашни, а лидерите са леко съмнителни – еврото като относително по-слаба валута в сравнение с долара и юана, неефективният контрол по границите на съюза (от нашата жалка ограда до жертвите в моретата към Италия и Гърция) и опита за въвеждане на общи правила за убежище, който все не проработва по начина, по който ни се иска.
„Щастливата“ Европа в последните години не успя да предвиди нуждата от самосъхранително общо действие или поне легислатура, нямаше как да предвиди и втория мандат на Тръмп, съответно проспа руския експанзионизъм. В момента Европа не е в състояние да се защищава без САЩ военно, а и отчасти икономически. Защото, както се оказа, това не е съюз per se – в условията на радостен либерализъм никой в Брюксел и Страсбург, ама никой, не предвиди, че ще трябва истинско обединение срещу конкретна военна заплаха от Изток. За икономическата вече казах.
Дълго време продължаваше голямото евро парти, на което пиха брудершафт суверенността и федерализмът, но сега идва свръхзадачата – да станем военна сила, която вече не я пази големия батко с железния бокс на ръцете. И ние в България сме част от това.
Ако не разбере задачата си, Европа е обречена
Ясно, ползвам всички сложни думи на света като например „interoperability“ и често говоря за културна апроприация, т.е. начинът, по който в Европа си разменяме културни схеми и виждания и който евентуално да доведе до истинска интеграция. Но Европа доскоро си позволяваше лукса да не харчи за военни цели под чудесния ядрен чадър на САЩ. И другия лукс – да се разправяме помежду си за по-малки проблеми.
ОК, НАТО вече е на 74, едва ли ще ни остави сами, разбира се – но ако самата Европа не разбере големия Тръмпов намек и не почне да харчи за отбрана, изглежда обречена.
Досущ като в ранните години на Втората световна. Не се шегувам. Но културният проблем е, че онова на Шилер в химна на Европа, дето всички хора стават братя, явно се отлага за по-добри времена…
