„За истината“ препубликува анализ на Веселин Стойнев от „Дойче Веле„.
Българският политически живот днес е една безкрайна фиеста на балкански магически реализъм. Партийните сови са си точно това, което искат да изглежда, че не са, но са напълно последователни в изграждането на реалистична илюзия. Ако в предишния епизод лидерът на най-голямата партия Бойко Борисов твърдеше, че ГЕРБ е само патерица на коалиционните си партньори БСП и ИТН, сега отива още по-напред – било работа на премиера Росен Желязков, а не негова, да си осигурява мнозинството, след като то падна до санитарния минимум.
След като громителят на деребеите Делян Пеевски първо искаше избори, а после започна да крепи правителството, накрая огласи, че ГЕРБ няма къде да ходят без него. Кахърна драма на обич на инат, в която едната страна се дърпа докрай – за пред хората, а другата се натиска докрай – пак за пред хората. Защото обезчестената красавица не е пленителна, а юнакът е самозванец, ако си няма изгора, която да може да подчини пред очите на всички.
Отбивка през юли след решението за еврозоната
Борисов „съкрати“ минималния живот на кабинета с половин година – вече не е до евентуалното ни влизане в еврозоната от 1 януари, а до еврорешението за това в средата на тази година. Пеевски пък постави срок за праведност на правителството – докато работело за хората ще живее, като спре да работи за тях – на избори. Разбира се, той самият е одиторът на благото на хората и повелителят на управленските тегоби.
Така вече имаме уж все по-нежелана вътрешно, но все по-голяма управленска коалиция, която вече е във формат 3+1+1 (ГЕРБ-БСП-ИТН, плюс ДПС-Доган, плюс ДПС-Пеевски). Коалиция, в която Борисов окончателно си е заровил всички телесни части в пясъка от срам, а Пеевски си е изложил всички телеса без срам. И за която еврозоната вече не е благословия за кръстоносен поход, а спирка за почивка, на която да се реши дали изобщо си струва да се ходи до Божи гроб. На тази хитра отбивка и позитивното, и негативното решение за еврозоната дават по две опции.
Кои са опциите
Ако до юли получим зелена светлина за въвеждане на еврото от догодина, коалицията може да каже – свършихме си работата, хайде сега на избори, че ни беше непоносимо трудно заедно. Но може и обратното – ето, постигаме успехи, дайте да ги затвърдим, вижте колко сложно става в света и на Балканите, трябва ни стабилност, никакви избори.
Ако получим негативен отговор, който изглежда по-малко вероятен дори само заради християнската милост, дължима на грешни, но желани братя в тежки геополитически времена, то това може да е повод за избори с яростно прехвърляне на вина – вътре в коалицията едни към други, но най-вече към опозицията, а опозицията – към
управляващите за европровала. И обратно – това може да е повод коалицията да продължи да управлява още известно време с оправданието, че тъкмо в беда каруцата не се оставя насред блатото на вътрешнополитическа и планетарна разпътица.
Маневри в и около коалицията
Така или иначе, поставянето на по-кратък срок за преразглеждане съдбата на управлението дава тактически ползи за маневриране. Хората по-изнервено ще мислят за благото си – едни дали ще го дочакат, други дали ще го загубят. ГЕРБ ще може по-игриво да намигва към евроатлантическата опозиция, специално в частта ѝ ДБ, защото ПП едновременно са самоотлъчили се и анатемосани, за някакво включване в управлението. ДПС-Ново начало пък все по-често ще натиска с мазно пръстче бутончето на властта, заплашвайки да изключи копчето на захранването. И с наближаването на лятото все повече ще се завихрят обвинения, оправдания, флиртове и заплахи, които аха да доведат до развръзка на политическата криза, която от четири години е на приливи и отливи.
Но развръзка надали ще има и с евентуални нови избори наесен. Напротив, ако те се проведат по сегашния Изборен кодекс, кризата може дори да се затлачи още. Ако все пак се стигне до промяна в изборните правила, от самата нагласа какви да са промените ще се види дали изобщо се търси изход към по-чист въздух.
Реална политика с ясни компромиси и без зависимости
А после трябва да се намери реално политическо съдържание, отвъд магическите миманси. Връщане към правоверната политика – с реални партньорства и компромиси без зависимости, с реални коалиции, чертаещи ясни разделителни линии и хвърлящи малко по-здрави мостове между дясно и ляво, не дай боже и между Изток и Запад.
Пътят към обетованата земя на реалната политика може и да не трае 40 години, макар и изминалите 4 вече да се усещат като 40. Въпросът е – в този изнурителен път през пустинята магическите оазиси да не се превърнат в единствената политическа реалност.
