„За истината“ препубликува коментар на Даниел Смилов от „Дойче веле„.
Световният ред се тресе и вътрешният политически ред в България се тресе. Ние сме му свикнали като шампиони по избори и парламентарни кризи в световен мащаб. Новото в момента е обаче, че във всеобщото разтрисане мнозина загубиха ориентирите си и не знаят за какво се борят. Путинисти станаха тръмпофили и започнаха да громят Европа, че искала да скъса с Америка. А досега виждаха в САЩ големия враг и настояваха ЕС да се еманципира от него.
Някои от евроатлантиците пък станаха само атлантици и заговориха за „мир“: според тях трябва помощта за Украйна да се спре и всички пари да отиват за „хората“. Сякаш досега са се харчили за животните. Г-н Пеевски не е сам в лагера на атлантиците, които изоставиха „евро“ представката: Бойко Борисов с тъга заяви, че ако той е бил премиер, е щял да бъде вече при Тръмп, а Виктор (Орбан) щял да вечеря с него, а не с Макрон. Ти да видиш!
Ако ситуацията не беше сериозна, тя би била изключително комична.
Но са прави и тези, които казват, че от действията на България сега зависи бъдещето ѝ за десетилетия напред. Опасностите пред страната са много, но хубавото е, че не са неизбежни и щетите поне могат да се минимизират. Това означава, че без излишна паника е необходимо да се действа систематично и последователно по тези въпроси:
1) Да се избегне капитулация на Украйна
Мнозина от „борците за мир“ си представят края на войната като капитулация на Украйна и приемане на руските условия в цялост. Това е най-лошият вариант за България, защото едно от тези условия е НАТО да се изтегли до границите си от преди 1997 (което де факто означава Източна Европа да остане беззащитна).
Друго условие, което Русия поставя, е Украйна да има марионетно правителство по руски тертип. Това също е крайно лошо за България, защото ще се окажем с агресивна автокрация на стотина километра от сухопътните ни граници, особено ако същото се случи и в Молдова. Битката в крайна сметка не е само за това къде ще минават държавните граници, а дали народите ще се управляват демократично (по европейски) или автократично (по руски образец).
Всеки, който цени свободата – във всички нейни аспекти – трябва да си дава сметка за това.
И българите явно си дават, защото по последното изследване на Алфа рисърч 59% подкрепят европейската позиция за гарантиране на суверенитета и свободата на Украйна, а само 14% подкрепят подхода на Доналд Тръмп, който не дава никакви гаранции за украинците. И може би на този отказ от всякакви гаранции се дължеше международният шок от злополучната среща между Зеленски, Тръмп и Ванс, при която двамата американци сякаш очакваха гостът им да капитулира в ефир. Той не го направи, а и Европа застана достатъчно категорично зад него, което всъщност е и истинският български интерес. Сега остава правителството ни да защитава последователно тази позиция и изглежда премиерът Желязков има намерение да го прави. Но други около него са далеч по обтекаеми и не става дума само за БСП и ИТН;
2) Винаги с Европа, никога против САЩ
Напрежението между САЩ и европейските им партньори е реално и не бива да се подценява. Но все пак към него трябва да се подходи от гледната точка, че в света няма по-близки в ценностно и политическо отношение страни. Така че дори и в най-лошия вариант – САЩ да се изтегли от НАТО – европейците пак ще запазят значими връзки и ще разчитат в една или друга степен на атлантическите си приятели. Най-малкото, Европа има нужда от малко време – около 5-6 години – за да се превърне в кохерентна военна сила. Лошото е, че не става дума за пари всъщност – и сега военният бюджет на ЕС плюс Великобритания е поне третият най-голям в световен мащаб.
Ако се съберат танковете и самолетите, с които 28-те държави разполагат, те ще се окажат сравнима бройка с тази на Русия.
Но и парите, и техниката, и способностите са пръснати по 28 юрисдикции със сравнително малка степен на съгласуваност, особено пък ако НАТО излезе от картината. В този смисъл, освен 800-те милиарда за военни разходи през следващите години, ЕС и Великобритания имат нужда от военно-политическа интеграция, която да координира и военните им възможности, и производствените им комплекси. Това ще е доста по-трудно от намирането на парите, което стана почти мигновено (едновременно в Германия се разбраха да увеличат военните си разходи и същото се случи на европейско ниво).
В петилетката, която това предстои да се случва, помощта от САЩ би била безценна. Дали Тръмп е склонен да я даде? По-скоро не, но европейците имат своите козове да изискат и да наложат подобно решение. И в тази картина ние трябва еднозначно да сме на страната на интегрирана Европа и не само да не пречим, а и да помагане за постигането ѝ. Защото иначе рискуваме да останем във (временно) ничията земя между нови империи;
3) За ценности ли сме или интереси?
Мнозина вече обявиха, че светът се променил и ценностите били сменени от интересите. Хора по света много – сигурно има и такива, които имат само интереси. Този въпрос е дали България ще остане демокрация, дали ще се бори да е чиста и свята република, или ще стане патримониално царство на асорти корумпета.
Борбата в страната за чистата и свята република така или иначе не е приключила с пълна победа на доброто, но поне официално не е изоставяна. Но и от космоса е видно, че има хора, които се облизват като гладни котараци около идеята за патримониалното царство. Силата и парата решават всичко: днес имаме едни ценности, но ако не са ни изгодни, утре ще ги сменим. Ако България има една основна задача – то избягването на тази перверзия е добър кандидат за централен приоритет;
4) Как се противопоставяме на Китай?
Президентът Тръмп е прав да определя Китай като основната заплаха срещу западния начин на живот, защото Китай е вече и икономически, и военно могъщ. Той предлага и алтернативна политическа уредба и е изключително конкурентоспособен спрямо Запада, за разлика от СССР в миналото.
От тази гледна точка САЩ и новата и администрация трябва да бъдат подкрепени.
Но това, което е проблематично, е че те изглежда смятат да алиенират Европа и да се сближават с режима на Путин, като формират едва ли не антикитайски блок, в който Европа ще трябва да присъства волю-неволю като второстепенен играч.
Този план, ако е реален изобщо, изглежда дълбоко проблематичен. Путин, например, защо да бъде лоялен към Запада, ако при един евентуален конфликт с Китай Си Дзинпин му предложи повече. Да речем Източна Европа или пък защо не цяла Европа. А и нищо да не му предложи, пак Путин би калкулирал кой как ще излезе от конфликта. Нещо повече, дори планът на Тръмп да е реалистичен и той да може да се сближи толкова с руснаците, че да им вярва, защо му е необходимо да си разваля отношенията с Европа?
В крайна сметка Европа е много, много богата и заедно със САЩ са два пъти по-силни, отколкото поотделно.
Това е важно и за България – тя трябва да се опитва (доколкото може) да подпомага западното единство, което е и единство на ценностна, демократична основа. Опортюнизъм от рода на този на Виктор Орбан нищо няма да ни донесе. А и на него му носи само изолация и слаба икономика;
5) Имаме нужда от правителство поне до еврозоната
Във вътрешен план ни е необходима относителна стабилност и редовно правителство. Проблемът е, че сегашното прави всичко възможно да се самосвали. Дори да оставим настрана куриозни гафове като този с ЮНЕСКО, при който признаваме, че след половин година подготовка се отказваме в полза на Франция от важна среща, за която ще платим 2 милиона евро на французите. И те ще организират срещата в оставащите дни до нея. Макар и монументален, този гаф все пак бледнее пред сериозността на политическия момент.
По-важното е, че вместо да прави нормалното – да интегрират ДПС на Доган в управлението, трите други партии в управляващата коалиция всъщност го изолират. И го изолират в полза на ДПС-Пеевски, което вече кажи-речи официално подкрепя правителството дори и за бюджета.
А и милиарди (около седем) левове ще се налеят през новия бюджет в Банката за развитие и в други държавни предприятия, които по принцип са работили много добре със свързани с Пеевски бизнеси. Но най-вече, неизбирането на заместник министри и хора в регулаторите всъщност запазва статукво, удобно на Борисов и Пеевски. В тази ситуация не е изключено ДПС-Доган да клатят лодката и да излязат от управлението. Какво ще стане тогава е трудно да се предвиди. Но избори не са изключени, а това е сериозен риск за страната.
***
Ценностите не са някаква финтифлюшка в политиката. Те са котвата, която те спасява в буря, те са компас във времена на международна мъгла. Тези, които се нагаждат към една или друга администрация в една или друга чужда столица са точно тези, които са комични и се въртят като пумпали. От евроатлантици стават путинисти и обратното. Или пък мълчат по кюшетата – да не би да сбъркат с избора си. България е горда със свободата си държава. А свободата е все пак ценност.
