Търси се смислен разговор. Защо България няма да спечели от натиска върху Скопие

Скопие
Снимка: Dimitris Vetsikas от Pixabay

„За истината“ публикува анализ на Димитър Бечев за „Свободна Европа“.

Мине, не мине време и темата за отношенията със съседна Северна Македония излиза на дневен ред в София. През миналия октомври това се случи с приемането на т. нар. Рамкова позиция от страна на правителството. Сега – с настояването ЕС да приеме формулировката „официален език на Република Северна Македония“.

Също така България иска да види „конкретни резултати“ от работата на съвместната историческа комисия. От Скопие се очаква и да се откаже от претенции за признаване на македонско малцинство у нас. В противен случай България заплашва да блокира преговорите за присъединяване към ЕС, които се очаква да започнат наесен.

На пръв поглед подобна твърда позиция има своята логика. В момента София е в силна позиция. Началото на присъединителните преговори е моментът, когато от страна-кандидат могат да се изтръгнат значителни отстъпки. Ако България смята, че на карта е заложен жизненоважен национален интерес, тя няма как да не се възползва от възможността пред нея. По същия начин, по който премиерът Борисов извоюва подписването на Договора за приятелство, добросъседство и сътрудничество от 1 август 2017 г. Дълги години Никола Груевски отказваше да приеме подобен документ. Но за Зоран Заев беше от изключителна важност да рестартира процеса на евроатлантическа интеграция, а без благословията на София – и най-вече Атина – нямаше как.

Проблемът обаче не е в краткосрочните решения и ходове, а в дългосрочните цели.

Какво точно преследва България в стратегически план?

Ако някой в София си прави илюзии, че един ден в Скопие ще си посипят главата с пепел и ще признаят българската версия за македонската история и език, със сигурност го очаква лоша изненада. Още повече, ако смята, че най-сигурният начин за реализирането на тази цел е дипломатически натиск.

Резултатът ще е точно обратният. Всяка отсъпка от страна на Северна Македония ще отприщва вълна на антибългарски емоции и в крайна сметка легитимация на „държавно спонсорираната идеология на анти-българска основа“, ако трябва да цитираме Рамковата позиция. В Северна Македония предстоят избори и София вече подхвърли удобна топка на „патриотите“ от ВМРО-ДПМНЕ. Вероятно е възможно – след много извиване на ръце – съвместната комисия да обяви Гоце Делчев за българин, а Съветът на ЕС да приме формулата „официален език“.

Но и София ще трябва да плати политическа цена.

Ако българската стратегия цели сближение със Северна Македония въз основа на общо минало и споделено бъдеще, то тогава пътят е съвсем различен. Той минава през диалога, а не през опитите за едностранен диктат. По тази причина въпросите за историята и езика не бива да са във фокуса на междудържавните отношения. В противен случай попадаме в игра с нулев резултат – ако едната страна печели, то другата непременно губи.

За да има резултат, в диалога трябва да участват историци, експерти и граждански дейци, които не гледат на себе си като бранители на нацията. Той трябва да почива на реалностите. Първо, македонската национална идентичност е факт. Как, кога и при какви условия се е формирала тя, е сложен въпрос. Лозунги от типа „изкуствена нация, създадена от Тито“, „проект на Коминтерна“ и т.н. не са основа за особено смислен разговор. Нито пък настояването, че македонски език не съществува, тъй като той е регионална форма на българския (становището на БАН).

На второ място, както посочи и първият македонски външен министър и виден интелектуалец Денко Малески, факт е, че мнозинството национални деятели в днешна Северна Македония от 19 и първата половина на 20 в. са с българско самосъзнание. За хора като Гоце Делчев изборът между „българин“ и „македонец“ е бил непонятен. С други думи,

и македонската, и българската общественост имат какво да преосмислят.

Въпросът за езика няма как да бъде избегнат на ниво ЕС. Но с добра воля и дипломатическо умение може да се постигне много. Дори и Скопие да склони на формулировката „официален език“, важно е подобна отстъпка да не наклони везните на предстоящите избори. Ако България желае Заев да се върне на власт в Северна Македония, тя трябва да даде едно рамо. Въздържането от словесни престрелки и отместването на вниманието от съвместната комисия и съответно препирните за това кой какъв бил по национално самоопределение е особено важно. Пълната подкрепа за начало на преговори също.

И най-накрая, признаването на македонско малцинство не е на дневен ред. Чл. 11 ал. 4 на Договора за приятелство, добросъседство и сътрудничество, гласящ: „Всяка от Договарящите се страни има право да защитава правата и интересите на своите граждани на територията на другата страна в съответствие с международното право“, е напипал точната формула. Казано иначе, Северна Македония има възможност да помага на всеки български гражданин, който въз основа на етническо самоопределение е потърсил и получил нейно гражданство. Това решение е изгодно и за двете страни.

Северна Македония е изправена пред важен кръстопът. България има шанс да изиграе положителна роля и с това да извлече дългосрочни дивиденти. Или пък да извоюва някоя пирова победа, която да трае от ден до пладне.


Copyright (c) 2018. RFE/RL, Inc. Препубликувано със съгласието на Radio Free Europe/Radio Liberty, 1201 Connecticut Ave NW, Ste 400, Washington DC 20036.

 

Истината струва скъпо. Ако сте я открили тук – подкрепете ни!

Истината струва скъпо.  Ако сте я открили тук – подкрепете ни!

Дарявам