Снимка: Dimitris Vetsikas от Pixabay
„За истината“ публикува анализ на Димитър Бечев за „Свободна Европа“.
Мине, не мине време и темата за отношенията със съседна Северна
Македония излиза на дневен ред в София. През миналия октомври това се
случи с приемането на т. нар. Рамкова позиция от страна на правителството. Сега – с настояването ЕС да приеме формулировката „официален език на Република Северна Македония“.
Също
така България иска да види „конкретни резултати“ от работата на
съвместната историческа комисия. От Скопие се очаква и да се откаже от
претенции за признаване на македонско малцинство у нас. В противен
случай България заплашва да блокира преговорите за присъединяване към
ЕС, които се очаква да започнат наесен.
На пръв поглед подобна твърда позиция има своята логика. В
момента София е в силна позиция. Началото на присъединителните преговори
е моментът, когато от страна-кандидат могат да се изтръгнат значителни
отстъпки. Ако България смята, че на карта е заложен жизненоважен
национален интерес, тя няма как да не се възползва от възможността пред
нея. По същия начин, по който премиерът Борисов извоюва подписването на
Договора за приятелство, добросъседство и сътрудничество от 1 август
2017 г. Дълги години Никола Груевски отказваше да приеме подобен
документ. Но за Зоран Заев беше от изключителна важност да рестартира
процеса на евроатлантическа интеграция, а без благословията на София – и
най-вече Атина – нямаше как.
Проблемът обаче не е в краткосрочните решения и ходове, а в дългосрочните цели.
Какво точно преследва България в стратегически план?
Ако
някой в София си прави илюзии, че един ден в Скопие ще си посипят
главата с пепел и ще признаят българската версия за македонската история
и език, със сигурност го очаква лоша изненада. Още повече, ако смята,
че най-сигурният начин за реализирането на тази цел е дипломатически
натиск.
Резултатът ще е точно обратният. Всяка отсъпка от
страна на Северна Македония ще отприщва вълна на антибългарски емоции и в
крайна сметка легитимация на „държавно спонсорираната идеология на
анти-българска основа“, ако трябва да цитираме Рамковата позиция. В
Северна Македония предстоят избори и София вече подхвърли удобна топка
на „патриотите“ от ВМРО-ДПМНЕ. Вероятно е възможно – след много извиване
на ръце – съвместната комисия да обяви Гоце Делчев за българин, а
Съветът на ЕС да приме формулата „официален език“.
Но и София ще трябва да плати политическа цена.
Ако
българската стратегия цели сближение със Северна Македония въз основа
на общо минало и споделено бъдеще, то тогава пътят е съвсем различен.
Той минава през диалога, а не през опитите за едностранен диктат. По
тази причина въпросите за историята и езика не бива да са във фокуса на
междудържавните отношения. В противен случай попадаме в игра с нулев
резултат – ако едната страна печели, то другата непременно губи.
За
да има резултат, в диалога трябва да участват историци, експерти и
граждански дейци, които не гледат на себе си като бранители на нацията.
Той трябва да почива на реалностите. Първо, македонската национална
идентичност е факт. Как, кога и при какви условия се е формирала тя, е
сложен въпрос. Лозунги от типа „изкуствена нация, създадена от Тито“,
„проект на Коминтерна“ и т.н. не са основа за особено смислен разговор.
Нито пък настояването, че македонски език не съществува, тъй като той е
регионална форма на българския (становището на БАН).
На второ
място, както посочи и първият македонски външен министър и виден
интелектуалец Денко Малески, факт е, че мнозинството национални деятели в
днешна Северна Македония от 19 и първата половина на 20 в. са с
българско самосъзнание. За хора като Гоце Делчев изборът между
„българин“ и „македонец“ е бил непонятен. С други думи,
и македонската, и българската общественост имат какво да преосмислят.
Въпросът
за езика няма как да бъде избегнат на ниво ЕС. Но с добра воля и
дипломатическо умение може да се постигне много. Дори и Скопие да склони
на формулировката „официален език“, важно е подобна отстъпка да не
наклони везните на предстоящите избори. Ако България желае Заев да се
върне на власт в Северна Македония, тя трябва да даде едно рамо.
Въздържането от словесни престрелки и отместването на вниманието от
съвместната комисия и съответно препирните за това кой какъв бил по
национално самоопределение е особено важно. Пълната подкрепа за начало
на преговори също.
И най-накрая, признаването на македонско
малцинство не е на дневен ред. Чл. 11 ал. 4 на Договора за приятелство,
добросъседство и сътрудничество, гласящ: „Всяка от Договарящите се
страни има право да защитава правата и интересите на своите граждани на
територията на другата страна в съответствие с международното право“, е
напипал точната формула. Казано иначе, Северна Македония има възможност
да помага на всеки български гражданин, който въз основа на етническо
самоопределение е потърсил и получил нейно гражданство. Това решение е
изгодно и за двете страни.
Северна Македония е изправена пред важен кръстопът. България има шанс да изиграе положителна роля и с това да извлече дългосрочни дивиденти. Или пък да извоюва някоя пирова победа, която да трае от ден до пладне.
Copyright (c) 2018. RFE/RL, Inc. Препубликувано със съгласието на Radio Free Europe/Radio Liberty, 1201 Connecticut Ave NW, Ste 400, Washington DC 20036.
