„За истината“ публикува текст на Даниел Смилов за „Дойче веле„. Най-голямото политическо постижение в българската история – републиката е застрашена, смята авторът. Заглавието е на редакцията.
Републиките – още от времето на Аристотеловата “полития” или римската res publica – са крехка форма на управление, което може да се изроди в тирания или олигархия. В историята тънката нишка на обществения интерес често е била късана, а “общото дело” е деградирало до частно начинание на безскрупулни и арогантни индивиди, алчни за власт и богатства.
Традиционно това се случва с преврат, кръв и насилие. Днес обаче републиката е заплашена и от други видове смърт. Българският опит от последните години трябва да ни направи особено бдителни по отношение на три вида неусетна евтаназия, на която може да бъде подложена чистата и свята република.
Нежна смърт чрез задушаване
Както всички знаят, премиерът Борисов е човек, който милее за републиката. Както древните римляни, той също желае да я опаше с пътища, бани и друга инфраструктура, защото именно те са най-видимите, материални носители на общото благо.
Но въпреки това в последното си голямо телевизионно интервю той направи ясна демонстрация на огромната опасност, която е надвиснала над българското общо дело. По отношение на номинацията на Иван Гешев за главен прокурор Борисов рециклира опорката, че ГЕРБ (правителството) не издигат “свой” кандидат, защото ако номинират някого – да речем Емил Радев, ще бъдат обвинени, че слагат на поста партиец. Това наглед невинно твърдение издава нещо страшно от републиканска гледна точка: Борисов дори не може да допусне, че той и ГЕРБ биха могли да номинират някой независим, достатъчно авторитетен юрист за поста главен прокурор. Тоест, не изпълнител на поръчения, а човек, воден от закона и обществения интерес.
Когато се стигне до ситуация, в която авторитетни и независими кандидати просто няма, републиката умира от задушаване. Тя се превръща в “захваната” държава, в която силните на деня овладяват институциите една по една. От тази гледна точка опорката на ГЕРБ, че не се месели на прокурорите да си изберат началник, не само е фактически невярна, но е и теоретично вредна.
Нещо повече: тази опорка се самооборва. Ако ГЕРБ не могат да излъчат независими и авторитетни кандидати, това означава, че и във ВСС са пратили партийци и хора за поръчки (от парламентарната квота). А тъй като ВСС избира главния прокурор, значи ГЕРБ така или иначе се “месят” в този избор. Тезата за “неизбежния партизанин”, защитаващ не общото благо, а парциален интерес, повдига и други тежки въпроси. Трябва ли всички номинации на ГЕРБ за Конституционен съд, СЕМ и останалите независими регулатори да бъдат третирани като хора за поръчения (да не кажем поръчки)? Последните действия на СЕМ по скандала в БНР по-скоро потвърждават тази хипотеза – вместо да идентифицират политическия натиск върху радиото и да протестират срещу него, пазителите на медийната независимост се опитват да заметат скандала с уволнение на директора по повод спирането на радиото. Да, спирането е проблем, но големият, истинският проблем все пак е политическият натиск. И фактът, че политическият натиск най-вероятно е дошъл от тези, които са “пратили” определени хора както в СЕМ, така и в самото радио и в БНТ.
Ако една система е достатъчно плуралистична, влиянието на различните “пратеници” на частни и партизански интереси може да се уравновеси: това е конституционното решение за разделение на властта. Така в конкуренцията между частни интереси общото благо може да се окаже защитено. Но когато една партия е много дълго време на власт и разполага с всички нейни лостове, конституционните гаранции започват да се износват. Орбанова Унгария показва ясно политическото овладяване на страната от “партийци”. В България се получава нещо сходно, макар че ГЕРБ действат в мрежа, чиито останали елементи са ДПС и неговата бизнес империя, “патриотите” и други инцидентни „захватчици”. Неслучайно Борисов твърди, че Гешев не е “неговият” кандидат. Да, може и да е кандидат на ДПС, но това не променя общата картина, а само загатва, че премиерът е позагубил позиции.
През последното десетилетие споменатата управленска мрежа успя да постави свои хора на уж независими позиции и сега този захват започва да души републиката. Както в популярния рефрен „Кilling me softly with his song”, Борисовите наглед невинни думи навяват мисли за фатален край на републиканската идея.
Смърт чрез самохипноза
Истерията в ромския квартал на Сливен демонстрира друг начин, по който републиката може да умре – когато гражданите ѝ започнат системно да виждат бели мишки на места, където тях реално ги няма. Бялата мишка е метафора за измислена, въобразена опасност (а иначе си е съвсем приемлив биологически феномен). Метафората за бялата мишка подсказва, че ако гражданите станат параноични и в паниката сами си причинят вреда, републиката е в опасност. И затова републиканските институции трябва да направят бърза психотерапия и да разсеят неоснователните страхове.
При нас, уви, поне част от управляващите са професионални раздухвачи на страхове, хипнотизатори, които карат хората да виждат не само бели мишки, но и всякакви други небивалици. След като хипнотизират населението и го убедят, че е заплашено от някакъв измислен плъх, те се явяват като “спасители”, които го пазят от „напастта”. През последните години създателите-ловци на бели мишки успяха да постигнат следното:
– хората ги е страх, че някой ще им “открадне историята”. Макар че подобни прецеденти в самата история няма, в България полагаме огромни усилия срещу подобна хипотетична опасност и дори си назначихме вицепремиер, чиято основна функция изглежда е да ни пази от похитители на историческия ни живот. Бойко Борисов правилно се възмути в споменатото интервю, че никой не може да ни открадне историята и че самата идея е бяла мишка. Да, но имаме вицепремиер, който да я лови.
– хората ги е страх, че норвежци или незнайно кой ще им вземе децата барабар със семейните им традиции. Тези, които пазят историята ни от разграбване, са се самоназначили и за пазачи на деца и семейни ценности.
хората ги е страх за сексуалната им идентичност, зер някой европеец може да я подмени в суматохата. Срещу тази бяла мишка имаме цял отбор ловци и бранители, начело с Волен Сидеров и Ангел Джамбазки. Двамата толкова се увлякоха в преследването ѝ, че дори влязоха в открит спор кой от тях е с по-правилна сексуална ориентация. Бързо стана ясно, че този спор може да бъде решен единствено чрез пряк физически сблъсък на претендентите, предшестван от специализиран медицински преглед.
Накратко: републиката може да умре и от глупост.
Хибридна смърт
Путиновата хибридна война срещу Запада има следните елементи:
– раздухване на масови паранои (“откраднати” семейни ценности, норвежци, Истанбулска конвенция, кемтрейлс и т.н.), които водят до неуправляемост на обществата;
– подкрепа за лидери, които дискредитират собствените си държави;
– подкрепа за крайнодесни партии, които застрашават управлението;
– подкрепа за настоящи и потенциални бъдещи тирани и олигарси.
Смисълът на всичко това е да дискредитира радикално самата идея за република. Да покаже, че републиките са слаби, нетрайни форми на управление, които всъщност са скрити тирании и олигархии. Да убеди хората, че тези крехки управления на всичко отгоре не могат да контролират масовите психози и се поддават на ирационалност. Както в случая с Брекзит.
Хибридната война иска да заличи дори спомена за републиката. Да осмее, да иронизира, да окарикатури този политически идеал. Да убеди населенията, че единствената възможна форма на управление е тираничната, диктаторската, олигархичната.
Циничните медии, политическите опортюнисти, раздухвачите на масови психози са естествени съюзници на хибридната пропаганда. Те са нейните волни или неволни инструменти. Накратко: хибридната смърт на републиката е смърт чрез масова забрава – забрава на самия политически идеал.
В България мнозина се бият в гърдите като последователи на Левски. Време е обаче идеалът за “чиста и свята република” да излезе от рамката на историческото клише и да се превърне в действително политическо верую. Защото републиката – това най-голямо политическо постижение в българската история – наистина е застрашена.
