Онкологично болни пациенти в България са принуждавани сами да си търсят лекарства, въпреки, че това е ангажимент на държавата. В историята, за която една от потърпевшите жени потърси „За истината“, държавата формално е изпълнила дълга си към пациентите – изготвила е алгоритъм за заместителна терапия, но не и механизъм да следи дали алгоритъмът се прилага.
На 15 май т.г. онкоболна жена от Трявна трябва да постъпи за третия си курс химиотерапия в частна болница в Плевен. Вместо подготовка за лечението обаче, вечерта преди приема получава телефонно обаждане. С него от лечебното заведение й съобщават, че необходимият препарат Епирубицин липсва и тя трябва сама да си го осигури.
Това на практика се оказва невъзможно
Епирубицин е силно химиотерапевтично лекарство, което спира растежа на раковите клетки. Използва се главно за лечение на рак на гърдата и пикочния мехур, но не се намира в аптечната мрежа.
До насрочената терапия на пациентката остават броени часове и единствената възможност пред нея е да пропусне курса на лечение – решение, което приема със съзнанието, че всяко забавяне крие риск за ефективността на терапията.
Междувременно започва да търси варианти да си набави препарата от чужбина. Намира го в Турция, но в деня, когато трябва да го получи, получава ново обаждане – препаратът се предписва единствено на турски граждани, само за Турция е и не може да бъде изнесен.
Останала без изход, пациентката изпраща имейл до министър-председателя с копие до омбудсмана. В него описва ситуацията и завършва с думите: „Надявам се на Вашата бърза намеса, защото не разполагам с много време.“.
От кабинета на премиера реагират като препращат сигнала до Министерството на здравеопазването, от омбудсмана още няма отговор.
Историята показва и друго
От отговора на Министерството на здравеопазването става ясно, че при липса на даден лекарствен продукт в България съществува специален механизъм, който позволява болниците да осигурят за конкретен пациент медикамент, разрешен за употреба в друга държава от Европейския съюз, но непредлаган на българския пазар. Епирубицин е включен именно в този списък.
Процедурата предвижда ръководителят на лечебното заведение да подаде мотивирано заявление, което след одобрение от лекарска комисия се изпраща до Изпълнителната агенция по лекарствата. Тя съгласува искането за отпускане на заместващ препарат или го отхвърля мотивирано. Това е регламентът, който обаче болници у нас не следват, става ясно от този случай, който най-вероятно не е единичен.
Тук възникват въпросите
След сигнала министерството изисква обяснения от болницата какви действия са предприети. В получения отговор, с който „За истината“ разполага, но по молба на пациентката запазваме пълна анонимност, се посочва единствено, че препаратът липсва на българския пазар и причините за това са извън контрола на лечебното заведение.
Отговорът обаче не дава яснота дали болницата е използвала предвидения от закона механизъм за доставка на лекарството от друга държава членка на Европейския съюз или е предприела други действия, за да не бъде прекъснато лечението. Всъщност последното не се е случило, след като жената така или иначе е прекъснала химиотерапията, принудена за търси лекарство от чужбина, което така и не намира.
Огорчена и обезверена, тя търси алтернатива в друга болница и в друг град. Намира я и терапията й продължава по нов начин, а очевидно и дава резултат, споделя самата тя, което е най-хубавото в тази история.
Въпросите обаче остават
Защо жена с онкологично заболяване е принудена сама да търси животоспасяващ медикамент, след като държавата предвижда процедура именно за подобни случаи? И щом има процедура, чия е отговорността тя да бъде задействана – на пациента или на лечебното заведение, което провежда лечението му? И не на последно място, какво се случва, когато болниците си спестят усилията да търсят препарат за своите пациенти и изберат да им кажат: „Виж там, търси в Гърция, в Турция…“, както е била посъветвата героинята на този текст.
Към края на юни т.г. липсващият медикамент би трябвало да е наличен в страната, ако се съди по писмата, които жената предостави на „За истината“. Въпреки това тя държеше историята да получи гласност, защото „само когато сме настоятелни, може да ни се обърне внимание“ и „докато болниците търсят по-голяма печалба, ние водим битка за живота си и ще имаме по-голямо доверие в тях, ако усетим, че са на наша страна“.
Този текст е създаден по проекта „Медиен мониторинг върху непрозрачни общини в България и разследване на форми на корупция и злоупотреба с власт“ на сдружение „Про веритас“, финансиран от German Marshall Fund. Проектът е съфинансиран от Европейския съюз. Изразените възгледи и мнения са само на автора/авторите и не отразяват непременно тези на Европейския съюз или на Европейската изпълнителна агенция за образование и култура. Нито Европейският съюз, нито отпускащата помощта институция могат да носят отговорност за тях.
