„За истината“ препубликува анализ на Ивайло Нойзи Цветков от „Дойче Веле“.
Мафиоти като Джо Коломбо и Карло Гамбино си мечтаеха да интегрират в самата държавност свои образовани хора. А в България стана така, че мафиотските кланове си поднесоха сами държавата на тепсия.
Помните, вероятно, знаменитата фраза на Джо Коломбо (шефа на клана Коломбо през 1960-те и 1970-те, една от петте нюйоркски мафиотски фамилии) пред съда: „Мафия ли? Каква мафия?!? Няма такова нещо“. Изразът може да мине и за афористичен, стига авторът му да не беше обвеян с мрачна престъпна слава – затова всъщност е хем забавен, хем нагъл, хем дълбоко циничен. Наскоро рових пак из историята на „cosa nostra“, „нашето (италианско) нещо“, като дори препрочетох някои от сериозните изследвания за „петте пръста на ръката на Дявола“ (както наричат въпросните фамилии още от времената на Лъки Лучано, гамбиновците, Лепке Бухалтер, Майер Лански и Бъгси Сийгъл). И припомням следното: повечето от тези хора съвсем сериозно са смятали, че са се самоизградили чрез врътване на системата до своеобразен елит, своеобразна държава в държавата, в която има също така своеобразен кодекс на безчестието, въпреки че те го смятат за кодекс на честта. Не са първите, но заради широкото попкултурно отразяване (особено в киното) сякаш оттам тръгва тяхното дълбоко културно предубеждение – че създаването на собствени правила и огромните печалби ги превръщат във вид елит, макар и в сянка.
Ще издържи ли българският „елит“ теста?
После се замислих защо с такава упоритост наричаме днешната българска политическа класа „елит“. Елитът, още от просвещенски времена, би трябвало да е най-вече културен/художествен – негласна група от хора, които, забележете, имат принос и в абстрактния, и в съвсем конкретния смисъл на думата.
Хора, които правят/съграждат, а не развалят обществото в собствена полза.
Хора, които създават мисловни или художествени модели и чукат кремъка на душевна искра, която разпалва и повдига масите на по-висок етаж, а не хора, които – фигуративно – са пренесли кръчмарския или уличен побой на терена на политиката.
Познайте дали настоящата наша политическа класа, почти без изключения, издържа този своеобразен културологичен тест.
Сбирщина от чисти опортюнисти
Не, не просто не го издържа – бръкнах в безкрайната съкровищница от културни препратки и се сетих за две неща: първо, шекспировата трилогия „Хенри VI“ и сериала „Наследство“. Какво, по моему, ги родее? Много просто – и в двата случая става въпрос за хора, на които им е вменено (чрез ранг или чрез богатство) да са елит, но те не са на висотата на задачата на никакъв елит. Ще ви го предложа и на английски, за повече яснота – това са eternal tales of the elite bickering and squabbling and getting everything wrong. Т.е. отколешната история на елит, който основно е зает да се дърля помежду си, да се препира до безкрай, и в крайна сметка винаги бърка, защото практическият окончателен или временен резултат е нищо. Даже нищо и половина.
Да ви е познато, особено през последните няколко години, ако следите българската политическа ситуация?
Имам известно обяснение защо. Българският политически „елит“ не просто не е елит, а е 90-процентна сбирщина от чисти опортюнисти. В някаква степен го има почти навсякъде, но ние, на нашия мъничък терен (който не интересува вече никого, освен сутрешните блокове и платените форми по националните телевизии), като че ли сме поне европейски шампиони. Прибавете и перфидното ново статукво в медиите (особено в последното десетилетие), което с някак мефистофелска наслада изхвърли формата на дебатиране между лидери. И бъдете съвсем честни към себе си, това е ключово – те, политическият елит, тази упорита фраза, де факто ви изхвърлиха от изборния процес.
„Казвай, приятелю, искаш ли нещо от мен“
Това съвсем не е някакъв смешен плач за негласуващите, да пази Господ. Вече чувам и абсурдисткия контрааргумент тип „ма откъде да вземем нов политически елит“. Ще кажа единствено така: колкото повече не вярваме, че през организиран протест нещо може да се промени, толкова повече бетонираме дълбоката държава. Джо Коломбо, Карло Гамбино и дори съчиненият герой Вито Корлеоне си мечтаеха да интегрират в самата държавност свои образовани хора; а при нас стана така, че трите или четирите мафиотски клана (струва ми се, че ги знаете) си поднесоха сами държавата на тепсия. И сега са като графа на Съфък в „Хенри VI“ – сякаш питат, „казвай, приятелю, искаш ли нещо от мен“, особено когато трябва да се купуват или инкорпорират гласове. Или пък като Том от „Наследство“, който вика, „Грег, ние не сме в шибания свят на Чарлз Дикенс, окей? Не ми говори за принципи. Аре възмъжей малко“.
Изводът е, че българският политически елит няма никакво основание да се нарича елит, докато продължава да е „cosa nostra“, нашето, а всъщност тяхното нещо. Или „our thing“, както му викат във филмите на Скорсезе и в „Сопранос“.
Това е самата истина, а вие дали и как ще гласувате, не е моя работа.
Моя работа е да се опитам да очертая нещо културологично много важно – поради хиляди причини, само една от които е съвсем паралелния свят на поколението „Алфа“ (и което за пръв път може да гласува); ние все така поддържаме или ни се предлагат абсюлютни случайници, като позират като елит.
От онова с „Майстора и Маргарита“ до пълния и съзнателен отказ от четене или базово окултуряване.
Когато елитът се превърне в „елит“
Но, ако позволите нещо почти удиалъновско, има и добра новина – фактът, че може да се краде и от култура (не че не знаем за схемите чрез Фонд „Култура“, и т.н.), може би е един вид бяла йовковска лястовица. Това е, когато елитът се превърне в „елит“, а ние като че сме майстори на това.
Но сериозно: какъв е пътят напред, ще попитате. Нямам представа. Знам само, че в сравнение с Джо Коломбо, сегашната наша политическа класа може да го научи на сума ти неща, начело с как се краде от държавата. Сега вече няма нужда да интегрираш свои или обратното, тази игра между държава и мафия като в класическите мафиотски времена – у нас назначените на държавна работа и, най-вече, назначените бизнесмени, отчисляват ли, отчисляват.
А вие още смятайте политиците за „елит“, докато смазващите им регулации пречат или направо ви провалят бизнеса.
Особено ако сте чуждестранен инвеститор, но и не само.
Както казват в мафиотските филми, va fanculo.
