„За истината“ препубликува анализ на Александър Детев от „Дойче Веле“. Заглавието е на редакцията.
Няма как да градиш бъдеще, докато демоните от миналото изцеждат всичките сили на настоящето. Виновни сме самите ние, защото не можем да кажем край, да си извлечем поуките и да продължим напред. С високо вдигната глава.
„Приеми, че така е трябвало да се случи и просто продължи напред.“ Казвали ли сте това изречение на близки и приятели, които са приключили токсична връзка? Вероятно да. А защо не можем да си го кажем като общество, да осмислим миналото и просто да затворим страниците, които продължават да ни разделят?
Не, не сме роби
Близо 150 години по-късно продължаваме да не можем да приемем, че сме били част от Османската империя и ревностно повтаряме, че сме роби, сякаш това ни доставя някакво удоволствие или пък в него има някаква историческа истина.
За да вдъхновим децата да напишат новата страница, можем да им обясняваме непреходните идеали на Левски и да ги запознаваме с таланта на Ботев, без да ги учим на неоправдана враждебност към днешните турци.
80 години по-късно отказваме да отчетем, че Съветската армия не ни е освободила, а окупирала, окрала и подчинила и затова страдаме за някакъв паметник, който символизираше една подмяна на фактите, а днес дори легитимира военното насилие. България оцеля въпреки ударите на руския ботуш, терора на ДС, преследването и цензурата. Време е да си казваме истината за това минало.
35 години по-късно отказваме да приемем, че смяната на режима в България стана с лъжа, старите апаратчици ни измамиха и просто си облякоха нови дрехи. И затова им позволихме да продължат да управляват с мимикрия. Няма как да градиш бъдеще, докато демоните от миналото са вкопчили зъби и нокти в настоящето и продължават да те изцеждат.
Има място и за Господинов, и за Камелия, но не и за мутрите
24 години след края на 1990-те отказваме да приемем, че мутризацията и чалгаризацията изтикаха културата в канавката, но тя въпреки това оцеля. И че днес в публичната сфера вече има място както за Георги Господинов, така и за Камелия. Стига едната публика да разбере, че не всеки иска, може или трябва да копнее за Високото изкуство, а другата да приеме, че успехът не е в „Домби бар“, а силиконът не е ценност.
35 години след края на режима така и не се примирихме, че бившата върхушка в НРБ и мутрите на Прехода осигуриха на семействата си живот и възможности, за които всички останали мечтаеха. Не беше честно. Но няма как да върнем времето назад. Затова и виним децата им, че са се родили в такива семейства, дори когато са избрали да бъдат различни. Привилегиите не са ги избирали, какво ще правят с тях – могат да изберат.
В България днес се живее по-добре. Факт е.
17 години след като влязохме в Европейския съюз отказваме да приемем, че вече няма Виденови и Луканови зими, че доходите растат, а България има всички шансове да се изстреля нагоре. Затова продължаваме да мрънкаме и да повтаряме „съсипаха я тази държава“ по същия начин, както когато за хляб се чакаше с купони. Особено в големите градове заведенията са пълни, макар цените да са високи, но хората – все така недоволни. И „всички са маскари“. Въпреки че вече можем да си позволим да протестираме за ценности, а не за доходи.
4 години след като уж скъсахме с модела Борисов – Пеевски, пак се връщаме към него, търсейки комфорта на познатото зло. Сякаш забравихме защо се разделихме с тях и защо тръгнахме да затваряме тази страница.
И така отново и отново се връщаме в същите токсични отношения, които ни носят само отчаяние и тъга. Виновен обаче не е партньорът в тях, който ни насилва, използва или просто не ни обича. Виновни сме самите ние, защото не можем да кажем край, да си извлечем поуките и да продължим напред. С високо вдигната глава.
