BG | EN

Защо не искам отново да живея в онази България

Не, в никакъв случай не искам отново да живея в онова сиво, олющено и безотрадно общество от 70-те и 80-те години на миналия век, пише Александър Андреев и разказва за живота в онези „прекрасни“ десетилетия в България.

Не, в никакъв случай не искам отново да живея в онази НРБ от 70-те и 80-те години на 20 век. И изпитвам огромно огорчение от факта, че хората от моята възрастова група очевидно милеят за онези десетилетия, както показва допитването на „Галъп интернешънъл болкан“ по идея на „Капитал“.

Бавно, тъжно и мълчаливо гниене

За да разчистя още в началото подмолите от скрити обвинения и незададени въпроси: през онези години живеех в София, а животът ми изобщо не беше белязан от някакви огромни страдания или лишения. Това усещане се вписва и в логиката на проучването: нормално е човек да идеализира младостта си и да копнее по нея.

Защо тогава не желая да се върна в онези десетилетия? Не, не са само бананите. Не е и вездесъщият дефицит, който беше породил паралелна разпределителна система на натурална размяна, дребно рушветчийство и черен пазар. Не, става дума най-вече за онова сиво, олющено, заспало и безотрадно общество.

Тогава го наричаха „зрял социализъм“, но то не беше нито социализъм, нито зрял. „Социализъм“ и до ден-днешен не знам какво е, обаче онова със сигурност не беше. Колкото до „зрял“ – онази система просто гниеше, без да е узряла. Едно бавно, тъжно и мълчаливо гниене, просмукало се не само в напомпаната с идеологическа глюкоза и съветски петрол клептокрация най-горе, но проникнало чак до самата микротъкан на обществото: до семейството, до приятелския кръг, до пейките пред блока. През 70-те и 80-те години на миналия век системата вече беше толкова прогнила, че ведомствените ченгета с омачкани костюми и червендалести физиономии дори не си правеха труда да се крият: „Чéрпи една водка и нямай грижа!“. То какво ли да се крият, след като цинизмът се впръскваше от най-горно място надолу по хранителната верига: социализмът е недоносче, а ние се снижаваме, както мъдро обобщаваше първият лидер в НРБ.

При това ченгетата и техният неуморен труд по събирането на вицове за Тодор Живков, на мръснички факти от извънбрачни ложета или на сведения за идеологически опасна литература, далеч не въплъщаваха еднолично най-противните норми на онази система. Мъртвият език на партийното и държавно ръководство, на телевизора и вестниците – ние всички трябваше да го владеем като матерен и с горчив вкус в устата фалшиво да го възпроизвеждаме когато и където трябва. Негов най-близък съратник беше клаустрофобичното усещане за несвобода, която те е захлупила под оловен похлупак и те е обрекла да прекараш целия си живот с Тодор Живков, със захаросаната българска естрада, с картинките в „Некерман“ и с общонационалното лицемерие и снижаване.

Парлив срам. И облекчение.

В моята индивидуална и сигурно субективна памет са запечатани още проявни форми на „зрелия социализъм“ в НРБ:

Здравеопазването? Окаяно дотам, че бебета мряха от зарази, защото спяха на един одър със свинчетата – за да се топлят. Образованието? Патриотизъм, идеология и непоправимо остаряла фронтална педагогика. Казармата? Издевателства, убийства и кръвожадна пропаганда срещу съседите. И още: репресии срещу всички малцинства, срещу българските турци и срещу ромите, срещу хомосексуалните, срещу психично болните…

Щe кажете, че преувеличавам и че за „народа“ е било добре. Хубаво, но ако е било добре, къде го днес този народ: здрав, образован, толерантен и отворен към света? Мигар успехите на „народната власт“ могат да се стопят за трийсетина години, и то при положение, че и националният, и индивидуалните доходи са нараснали в пъти? Не, по-скоро е точно обратното: въпреки ръста на благосъстоянието, въпреки свободата, онази загнилост не може да се изчегърта от днес за утре.

И всеки, който е живял в онези „прекрасни“ десетилетия в България, включително и аз самият, волно или неволно е допринесъл за гниенето. И би трябвало да изпитва не носталгия, а парлив срам – и облекчение, че днес живее по-добре и най-вече по-почтено. Аз лично ги изпитвам.

Рубриката “Анализи” представя различни гледни точки, не е задължително изразените мнения да съвпадат с редакционната позиция на “За истината”.

Рубриката „Анализи“ представя различни гледни точки. Не е задължително изразените мнения да съвпадат с редакционната позиция на „За истината“.

Истината струва скъпо. Ако сте я открили тук – подкрепете ни!

Най-четени анализи

Още от автора

Трябва ли да се смени името на „Александър Невски“?

"За истината" препубликува анализ на Александър Андреев от "Дойче Веле". Българският патриарх нарича "безродници" онези българи, които искат да махнат от главната черква на страната си името на един...

Дълбоко неморално: не искат ЕС, но харесват облагите му

Дълбоко неморално е да приемаш облагите на ЕС, но да искаш да го рушиш отвътре. Именно това искат "Възраждане", Костадинов и неговите кандидати за евродепутати. От Александър Андреев.

Няколко въпроса след смъртта на патриарх Неофит

Защо в България бе обявен двудневен национален траур в памет на патриарх Неофит? Отвъд официалната версия за траурните вълнения има още две обяснения, които вероятно вървят ръка за ръка. От Александър Андреев.

Още анализи

Заплатите в държавния сектор скочиха двойно по-бързо от икономиката

Разходите за заплати в публичния сектор за периода 2020-2025 г. са скочили над 2 пъти, като ръстът им изпреварва увеличението на приходите от данъци и икономическия растеж, което...

Когато руските дронове и излагацията пред чужденците нямат никакво значение

Преди няколко месеца българският народ даде пълната власт в парламента на Румен Радев, като едно от очакванията към него бе да стабилизира публичните финанси. Макар Румен Радев вече да беше...

Йотова срещу Гюров: кой надделя в единствения дебат помежду им?

За Йотова президентската институция е преди всичко гарант за приемственост и стабилност, за Гюров - противотежест на изпълнителната власт, разбрахме от единствения дебат помежду им. Коя визия ще...