Безхаберие и куп откровени глупости. Затова България се озова отново в изходната точка. От пример за контрол на заразата страната се превръща в пример за нейното изпускане. Ето солената цена:
„За истината“ публикува коментар на Ясен Бояджиев за „Дойче веле„.
4 юли, събота. Един ден – два рекорда. Десетки хиляди българи се наредиха на най-дългата до този момент гранична опашка (15 км) и стоически издържаха по 5-6 часа под припека, за да отидат на море в Гърция. Същевременно бе отчетен поредният абсолютен рекорд на новорегистрираните случаи на коронавирус (182).
На пръв поглед – случайно съвпадение. И с вирус, и без вирус българите очевидно предпочитат южната ни съседка пред бетонната „прелест“ на родното Черноморие. И с тях, и без тях пък вирусът очевидно си се вихри на воля по нашите земи. И все пак връзка има, при това съвсем пряка.
Разликата между Гърция и България
Гърция постави епидемията под контрол и сега не желае да я пусне отново отвън. Затова затвори за туристи всички пунктове по северната си граница с изключение на Кулата, което доведе до струпването на автомобили там. Забележете: Гърция предприе тази стъпка въпреки очевидните щети за собствения си туристически бизнес. Въпрос на приоритети – и на баланс между тях.
Тъй че – нямаше да има никакви опашки, ако епидемията у нас не беше изпусната. А беше изпусната, защото тук, по традиция, така нареченото управление на кризата се лашна от едната крайност в другата. Първо приоритет бяха здравето и сплашването („епидемия с невиждана ярост“; „по-добре опашки от коли на КПП-тата, отколкото кервани с военни камиони, изнасящи трупове“). После – икономиката и безгрижието („Всеки може днес да отиде, да се прибере вкъщи, да се заключи и да си стои там. Ами пазете се!„).
На много места, включително в Гърция, разхлабването на ограниченията става поетапно и планомерно. Тук ограниченията паднаха набързо и наведнъж. А поне някои откровени глупости можеше да бъдат спестени.
Откровени глупости
Нощните барове и дискотеките се примолиха и те да отворят и тутакси им бе угодено.
Абитуриентите се завайкаха и айде на баловете (в резултат: 60% от абитуриентите в търновско училище се оказаха с положителни проби).
Най-глупаво бе отварянето на стадионите, въпреки че за всички бе абсолютно ясно какво ще се случи. Докато в цяла Европа мачовете се играят пред празни трибуни, българското далечно подобие на футбол се радва на опасно струпаните един до (върху) друг т.нар. фенове. (Резултатът сигурно вече се отразява в рекордните стойности на заразата в София.)
Сега специалистите повтарят, че всичко това е било грешка, но когато се вземаха решенията, тихомълком отстъпиха пред диктата на политиците – и по-точно пред един от тях. Той пък стоварва цялата отговорност върху липсата на дисциплина и отговорност у хората. „Няма угодия, като в приказката за шапката“, оплаква се премиерът. Основната отговорност обаче е на политиците. Отговорната политика означава да знаеш кое е в интерес на обществото и да го следваш независимо от нечии моментни настроения. Нашият случай не е такъв. Тук управлението е безхаберно, некомпетентно, малодушно и непрекъснато нагаждащо се в опит да се хареса на всички.
В изходната точка
Затова сега се озовахме пак в изходната точка и от пример за контрол на заразата се превръщаме в пример за нейното изпускане. Така обезсмислихме първоначалните страдания и лишения. При това своята икономическа цена имат не само ограниченията на карантината, но и тяхното безразборно и нелогично отменяне. Безхаберието също се плаща. Защото данните за епидемията у нас се следят внимателно и в страните, от които очакваме да дойдат туристи. В резултат България започна да изпада от списъците на безрисковите страни и да влиза в забранителните списъци, а чартърите с туристи почти секнаха. Слънчев бряг е празен като символичен контрапункт на пълните стадиони. Или обратното.
