След първия тур на президентските избори интригата се заплита. За разлика от политическите договорки, телевизионният дебат между Йотова и Гюров тази седмица ще бъде пред очите на всички – и може да обърне състезанието, пише Емилия Милчева в анализ за „Дойче Веле“, който „За истината“ препубликува.

Илияна Йотова и Андрей Гюров имат седмица до президентския балотаж, за да вдигнат нови вълни на подкрепа. Действащият президент Йотова, подкрепена от управляващите, трябва да върне към урните избиратели, които би трябвало да са нейни. А Гюров – да спечели такива, които никога не са били.

Първият тур ги остави с почти равни резултати. За втория резервите от гласове са сред привържениците на отпадналите кандидати и онези над 70%, които изобщо не отидоха до урните.

Помогна ли изобщо Румен Радев?

Само преди месец социологическите проучвания даваха на Йотова преднина от поне 20 процентни пункта пред Гюров. Изглеждаше закономерно: след девет години като вицепрезидент на Румен Радев тя влезе в надпреварата с подкрепата на неговата „Прогресивна България“. Първият тур обаче показа колко голямо може да бъде разстоянието между очакваната и действителната подкрепа.

На парламентарните избори през април Румен Радев събра над 1,44 милиона гласа с обещанието за промяна и разрушаване на олигархичния модел. След шест месеца управление очакванията към него се измерват с резултатите от властта, а те не са обнадеждаващи. България е сред трите страни в ЕС с най-висока инфлация. А в обстановка на растяща военна заплаха в Черно море българските власти изглеждат по-загрижени да не разгневят Москва, отколкото да убедят гражданите си, че могат да гарантират сигурността им.

Не, Андрей Гюров не е казвал, че би изпратил българската армия в Украйна, ако е президент

Според „Алфа Рисърч“ едва около 29% от априлските избиратели на „Прогресивна България“ са участвали в президентския вот. От тях 74% са подкрепили Йотова.

Това е съществената разлика между двата избора. През април хората гласуваха за Румен Радев. Сега от тях се очакваше да гласуват за Илияна Йотова, но вотът не се повтори дори наполовина. Дали заради разочарование от новото управление, заради очакването за лесна победа или защото самият Радев не вложи в кампанията на Йотова енергията, с която спечели парламентарните избори – причините вероятно са повече от една.

Пропиляната преднина

Андрей Гюров успя да стопи дистанцията не само благодарение на подкрепата на „Продължаваме промяната“, „Демократична България“ и демократичната общност като цяло. В негова полза работеше и образът на сравнително ново лице, което не е изхабено от дългогодишно участие в политиката.

За скъсяването на разликата допринесе и самата Йотова. Скандалът с помилването на осъдения наркотрафикант Огнян Атанасов я съпътстваше през цялата кампания и видимо я изнервяше. Вместо да разсее съмненията още при избухването му, тя първо се опита да прехвърли отговорността за решението си върху медицинската комисия. После трябваше да обяснява как помилван по здравословни причини затворник се е оказал отново замесен в разследване за наркотрафик. А когато последваха още по-неудобни въпроси, изпрати материалите в прокуратурата. Оттам нататък всяка информация по разследването вече можеше да бъде отказана с аргумента за следствената тайна.

Евангелие по БТА: Как държавната информационна агенция превърна църковните проповеди в новини

Особена предпазливост Йотова демонстрира и по въпроса за руската заплаха за сигурността в Черно море. Тя остана вярна на линията на правителството на Радев, в която стремежът да не се влиза в конфликт с Москва взема превес над необходимостта от категорична позиция. Към това Йотова прибави и откровена демагогия – да не допусне изпращането на български войници в Украйна, въпреки че президентът няма правомощия еднолично да решава това, а парламентът вече се обяви против такова участие.

Род Мур знае български толкова добре, че понякога изненадва и нас, българските му колеги, с някоя рядко употребявана дума. Но въпреки че познава страната ни от 40 години, новият президент и главен изпълнителен директор на Фондация „Америка за България“ е категоричен: има още много да учи.

Род има опит с ученето в движение. Трите му дипломатически назначения в България са му показали, че дори добре да познаваш една страна, не означава, че знаеш всичко за нея. И че най-добре е първо да слушаш.

Разговаряхме с него за случайностите, които го довеждат в България за първи път, за промените, на които е бил свидетел, и за това как ще подходи към новата си роля, без да прибързва с готови отговори. Интервюто е предоставено от фондация „Америка за България“.

Какво трябва да Ви предложи една професионална възможност на този етап, за да решите да напуснете САЩ и да се преместите в България?

Преди всичко смятам, че всеки човек трябва да вижда смисъл в работата си. Когато станеш сутрин, да знаеш към какво се стремиш и какво искаш да постигнеш.

Когато се появи възможността да кандидатствам за позицията президент на Фондация „Америка за България“, си дадох сметка, че тази работа съчетава много от нещата, които ме мотивират. Едно от тях е дълбоката ми привързаност към България, където съм прекарал немалка част от живота си. Живял съм тук общо шест години по време на три различни назначения в американското посолство. Другото е възможността да работя със страхотни хора, които харесвам и уважавам, както във фондацията, така и извън нея.

Описвате завръщането си в България като завръщане у дома. Какво в България и в българите Ви привлича отново и отново тук?

Никъде извън Съединените щати не съм живял толкова дълго, колкото в България. С годините обикнах тази страна. Но за мен има и нещо повече. Съдбата ме доведе тук като дипломат в самото начало на промените. Макар да бях външен наблюдател, гост и свидетел, имам чувството, че преживях този преход заедно с цяло поколение българи. С много от тях продължавам да се виждам, когато се връщам.

А всъщност връзката Ви с България започва почти случайно. Как се случи?

Един ден седяхме пред къщата ни с по-големия ми брат, който никога преди не ми беше давал съвети. Изведнъж ми каза: „Род, знаеш ли какво си мисля. Ти обичаш езиците. Сега сме в разгара на Студената война и Съветският съюз е наш противник. Защо не започнеш да учиш руски? Да научиш малко повече за тази част на света.“

Толкова ми хареса да уча руски език и култура, че поисках да продължа образованието си в тази област. Разбрах, че мога да запиша магистратура по славянска лингвистика, но за целта трябваше да изучавам още два славянски езика.

И тук съдбата отново се намеси. В университета тогава се преподаваха само два други славянски езика: чешки и български. Записах български. Бях единственият студент в курса, но ми се стори много интересно точно защото беше толкова необичайно. И така от едно нещо на друго – и ето ме тук, разговарям с Вас.

Какво Ви дава познаването на езика на една страна, което не бихте получили от общуването на английски?

Когато можеш да разговаряш с хората на техния език, те приемат по съвсем различен начин. Няма значение дали става дума за официална среща или за разговор на пазара. Онзи ден например спрях да заредя колата и се заприказвах с един седемдесетгодишен господин. Половин час си говорихме за Аляска и какво ли още не. Ако не знаех български, щях да пропусна тази среща. Така научаваш много и за културата на хората. А и е много по-забавно.

Виждали сте България в различни периоди. Кое от днешната действителност би изненадало най-силно младия дипломат, който пристига тук преди десетилетия?

При първото ми назначение тук имаше режим на тока. Често ходехме до Гърция, за да купуваме пресни зеленчуци. По улиците имаше малко автомобили, предимно трабанти и лади, тук-там някоя волга.

Икономиката на България се е променила неимоверно. Брутният вътрешен продукт е нараснал многократно, жизненият стандарт се е повишил значително. Развитието, разнообразието и оживлението в икономиката днес са неща, които не бих могъл дори да си представя, когато пристигнах като млад дипломат през 1990 г.

Тогава, през първите ми месеци тук, България все още се управляваше от Българската комунистическа партия. От десетилетия не бяха провеждани свободни многопартийни избори. Страната беше член на Варшавския договор и СИВ.

Спомням си, че прочетох във вестника за един млад депутат, Соломон Паси, който повдигал въпроса за членство в НАТО. Попитах началника си: „Да отида ли да се срещна с този човек?“ Срещнахме се и той, разбира се, ме попита какво би станало, ако България кандидатства за членство в НАТО. Отговорих: „Не знам. България все още е член на Варшавския договор.“ Изпратихме телеграма до Вашингтон и получихме съвсем кратък отговор: „Разширяването на НАТО не е на дневен ред.“

Само 13–14 години по-късно България стана пълноправен член на НАТО. Три години след това влезе и в Европейския съюз. Толкова много неща се промениха.

Прекарали сте 31 години в Държавния департамент на САЩ и сте заемали високи постове. Отвъд титлите – какво научихте за хората през тези години, което ще Ви помогне в новата работа?

Във всяко общество има политически лидери, водещи представители на бизнеса, хора с влияние. Тези хора, разбира се, имат важна роля. Но в крайна сметка най-важните решения се вземат от огромното мнозинство обикновени хора, които живеят всекидневния си живот.

Затова е толкова важно да излезеш от кръга на влиятелните личности и да срещаш хората там, където живеят и работят. Да разбереш какво означава да си българин в България през 2026 г., без някой да ти разкрасява действителността. Освен това, тези срещи ми доставят истинско удоволствие.

Преходът от дипломацията към ръководството на частна фондация изглежда като голяма кариерна промяна. Така ли го усещате и вие?

Да, определено. Никога досега не съм ръководил фондация. Така че въпросът защо изобщо съм подходящ за тази работа е напълно основателен. Сам си го задавам всеки ден.

Но в дипломатическата служба на всеки три години започваш нова работа и често знаеш много малко за това, с което ще се занимаваш. Учиш в движение. Това донякъде ме успокоява, защото вече съм се научил да се приспособявам.

На предишната си работа също нямах никакъв опит в това, което трябваше да правя. Ръководех магистърска програма по международни отношения. Никога преди не бях вършил подобно нещо.

От тези назначения научих нещо важно: не започвай с убеждението, че знаеш всичко. Слушай хората. Признавай си, когато не знаеш какво правиш или как да се справиш с нещо. Имай доверие на колегите си, вслушвай се в тях и търсете решения заедно. Не се страхувай от грешките. А когато сгрешиш, признай си и се постарай да не повтаряш същата грешка. Надявам се този подход да ми помогне и тук.

Цитирали сте Колин Пауъл, според когото доверието е в основата на лидерството. Поемате екип, който работи заедно от години и познава фондацията отвътре много по-добре от Вас. Как печели доверие новият ръководител?

За мен Колин Пауъл беше вдъхновяващ лидер. Помня добре посещението му в България за стогодишнината от установяването на дипломатическите отношения между САЩ и България. Тогава той събра всички служители на посолството в двора на сградата, в която сега ще бъде Дом „Америка за България“. Не се ограничи с кратко обръщение, а обиколи и поговори с хората. Не беше длъжен да го прави. Като държавен секретар имаше изключително натоварена програма, но показа, че хората са важни за него. Това ме накара да се заинтересувам от лидерския му подход.

Доверието в една организация трябва да е взаимно. Не е достатъчно само екипът да вярва на ръководителя. Ръководителят също трябва да се довери на своя екип. Трябва доверие и вътре в екипа. Само така могат да разгърнат възможностите си.

Едно от първите Ви пътувания в новата роля беше до Белене. Промени ли посещението представите Ви за работата, която една фондация като нашата трябва да подкрепя?

Това беше наистина отрезвяващо пътуване. Най-силно ме порази противоречието: Белене е толкова красиво, тихо и спокойно място, а там са се случвали неизмерими човешки страдания. Чувал бях за лагера, разбира се. Но когато го видиш с очите си и прочетеш свидетелствата на хората, преживяното те разтърсва из основи.

Срещнахме човек, преживял насилствената асимилационна кампания срещу турското население. Знаех за нея, бях чувал какво се е случвало. Първото ми назначение в посолството беше през 1990 г. Но изведнъж осъзнах, че когато съм обикалял България като турист с раница на гърба през 1986 г., изобщо не съм подозирал какво се случва тогава с българските турци. В разгара си е бил така нареченият „Възродителен процес“.

Гражданското образование е важно за всяко демократично общество. Това е един от изводите, с които си тръгнах. А работата на организациите, които подкрепяме, и на много други хора, които пазят паметта за тези събития, е наистина вдъхновяваща и заслужава огромно уважение.

Поемате организация, която няма нужда някой да я изгражда отначало. Какво според Вас фондацията вече прави добре и с какво бихте могли да допринесете Вие?

Визията ни за България е нещо, около което според мен всеки би могъл да се обедини: „България – страна с динамична икономика и устойчива демокрация, която създава равни и реални възможности за развитие и успех на всеки“. Кой би възразил срещу това? Това е прекрасна визия, обърната към бъдещето.

Аз вероятно мога да внеса нова, различна гледна точка. За всяка организация е полезно да се появяват нови идеи. Това е една от причините да уважавам толкова много Нанси Шилър. Тя сама реши, че след толкова години начело на фондацията може би е дошъл подходящият момент да се оттегли, при това когато организацията е в много добра форма, и да се посвети на други неща.

Да наследиш Нанси е едновременно огромна чест и голяма отговорност. Тя е забележителен човек и е постигнала толкова много. Изпитвам огромно уважение и възхищение към нея. Не очаквам да я заместя в смисъла да бъда като нея. Просто поемам щафетата от нея.

Най-много се възхищавам на способността ѝ да създава връзки между хората, да вижда голямата картина, да ги обединява и да намира решения. Тя е изключително добра в решаването на проблеми. Бих искал да се поуча от нея и да приложа поне част от нейния подход в собствената си работа.

Представете си, че разговаряме отново след три години. Какво трябва да се случи, за да си кажете, че преместването си е струвало?

Мнението на семейството ми със сигурност ще има голямо значение. Но лично за мен най-важното ще бъде, ако един ден, докато съм в офиса, на среща с колегите или просто пътувам някъде, усетя, че работата, която вършим заедно, променя живота на хората към по-добро. Това би ми донесло огромно удовлетворение. И бих си казал, че решението да се преместим определено си е струвало.