Как една учителка от Пазарджик хвърли петното на позора върху професията си вместо да защити авторитета й
Учителка в елитно начално училище в Пазарджик решила да приложи възпитателна мярка като накарала всички деца от един трети клас да застанат в редица и да заплюят свой съученик, разказва репортаж, излъчен във вторник по програма „Хоризонт“ на БНР
Опитах се да си представя сцената: деветгодишният Митко стои пред дъската с вдигната ръка пред лицето си, не само, за да избегне заплюването, но и да не вижда сцената, която няма да може да изтрие от съзнанието си цял живот, каквато и психологическа помощ да получи. А пред него дългата редица от третокласници, чакащи реда си да го сатанизират. Срамната наказателна процедура едва ли е траяла повече от две минути, но какво ли са изпитали децата през това време? И дали на някое от тях не му се е приискало вместо в лицето на своя съученик, да се изплюе в лицето на госпожата? На същата, която е решила, че има правото да унизи по най-безпардонния начин дете, което малко преди това е поставило в подобна ситуация други две момчета от класа.
Тази история ме върна към моето кратко учителстване, което продължи точно толкова, колкото беше някога времето на т.нар. „разпределение“ на младите кадри с висше образование в годините на тоталитарния режим.
Бях на 22 години, никога не бях работила с деца и когато разбрах, че ще трябва да поема и грижата за един клас от четвъртокласници, се почувствах неуверена. Още помня първата ми среща с тях и очите на двайсет и пет деца, вперени в мен. В тях имаше и любопитство, но и страх; някакво очакване, но и съмнение дали ще бъдат приети и обичани. И тогава усетих колко е важно да им представя своето разбиране затова кое е добро и кое лошо в отношенията – първо между тях самите, а след това между тях и мен. Но това не е нито лекция, нито урок – разказваш го и си тръгваш, а на следващия ден очакваш децата да го разбрали и научили.
Беше най-трудно в началото, когато някои започнаха да идват при мен или преди часа, или след него, за да ми кажат тихичко и насаме кой какво направил или казал от класа; кой кого ударил или нагрубил – чиста проба доносничество, но децата не разбираха това. Защото предишната им класна очевидно е насърчавала такъв тип поведение, може би дори го е адмирирала, не знам, просто реших, че няма смисъл да се връщам назад. Но се опитах да ги променя.
Виждах сълзи в очите им, когато обяснявах, че всички заедно трябва да обсъждаме проблемите, възникнали помежду им, които често завършваха не само със словесен двубой. Резултатите не дойдоха веднага, дори не разбрах кога настъпи промяната в тях.
Разбира се моята педагогика, а и начин на преподаване на литература, не се хареса на по-възрастните ми колеги, нито на ръководството на училището, което ме заклейми в досието ми, както разбрах години по-късно, като „анархист“. Затова и си тръгнах от тази професия, разбрах, че не е за мен. Но това се случваше в края на 70-те и началото на 80-те години на 20 век – края на т.нар. застой на Брежнев, а не в края на 20-те години на постмодерния 21 век!
Постмодерната етика е етика на толерантността, отговорността и алтруизма. А децата се възпитават най-добре с личния пример и постъпките на родителите. И с разговори за връзката между поведението на детето и чувствата, които това поведение поражда в другите. Но конкретният случай в 3-ти Б клас на началното пазарджишко училище показва, че нито родителите на Митко, нито родителите на останалите деца са възпитали у тях емпатия или способност да изпитват съчувствие. Иначе нито едно от тях не би дръзнало да се изплюе в лицето на друго…
А въпросната учителка? Как е възпитана самата тя, за да й хрумне да измисли подобно наказание. Дори Антон Макаренко – украинският педагог, възпитавал след Руската революция малолетни престъпници и бездомни безпризорни деца в комуни, твърди, че не трябва да наказваме детето, за да му отмъстим за неговите простъпки. Защото това ще предизвика само ненавист и ще увеличи пропастта на неразбирането.
На такива възрастни като госпожата от Пазарджик не трябва да им бъде позволявано да общуват с деца, още по-малко да застават на авторитетния подиум на учителя, от който тя се е самосвалила с действията си. Ако, впрочем, е запазила някакво достойнство, тя сама ще си тръгне от това училище, без да чака административно наказание и без излишни драми. А държавата е крайно време да разбере, че освен заплащането, има и други – не по-малко важни мотиви, които могат да привлекат в българското училище млади хора с модерно мислене и отношение към света и в частност към детския. Но това е друга тема на друг разговор.
