Или причина №6 да се влюбите във Видинско
Гъмзата е капризна. Така казват хората, които я отглеждат. Късно зрее, иска внимание и не прощава небрежност. Според една от популярните версии самото ѝ име носи идеята за каприз. Някога този стар местен сорт е заемал огромни площи в Северозападна и Централна Северна България. Днес е нещо като винен портрет на региона – мек, деликатен и с инат под кадифето.
Според преданията „гъмза“ означава капризна жена, а лозата наистина се държи така – не можеш просто да я оставиш и да очакваш благодарност. Иска грижа. Иска търпение. Иска човек да я познава. Но когато всичко се получи, виното става меко, пивко и бархетно, с онзи леко див северозападен нрав, който не се натрапва, но остава.
Във Видинско има няколко винарни, които си струва да посетите – „Ново село“, „Видинска гъмза“, „Новоселска гъмза“, „Боровица“, „Магура“, „Бонония Естейт“, „Дос Аламос“. Някои работят основно с гъмза, други с различни сортове, но общото е усещането, че виното тук не е просто добавка към пътуването, а един от начините да разберете мястото. Лозята край Дунав не са само пейзаж. Те пазят памет за стария земеделски район, за богатството на селата, за търговията и за хората, които са умеели да гледат земята.
Снимка: Любо Попйорданов
Храната във Видинско се променя заедно с географията. Край реката тя е речна – риба, чорби, влашки рецепти, сарми, качамак, дребна риба, печена на тенекия. В Ясен, Връв, Кошава и Ново село лятото мирише на Дунав, дим, пържена риба и мокри въжета. А рибената чорба край реката във Видин е почти задължителна. Не защото е „автентично преживяване“, а защото след разходка по крайбрежието човек просто трябва да седне някъде и да си върне солта в организма.
По пътя изненадите често се оказват по-важни от препоръчаните ресторанти. В Димово например едно неугледно крайпътно ханче може да ви сервира агнешка чорба и крем карамел, които изглеждат така, сякаш току-що са дошли от кухнята на баба ви – в същите купички и със същата спокойна увереност. А вкусът е от онези, заради които човек наистина си облизва пръстите.
Снимка: Живко Константинов
В Белоградчик отбивката „При Иван“ е класика. Там може да опитате торлашки специалитети, включително бел муж – онова прясно разтопено сирене, което доказва, че сиромашката кухня често е най-изобретателната. В Праужда при Емил Цанков също може да потърсите торлашки вкус. Планинската кухня тук работи с малко продукти – млечни храни, зелении, картофи, чушки, брашно – но ги превръща в храна, която не позира. Тя просто храни.
А после идва изненадата Стакевци – село, в което се намира ресторант „Она̀“ на майстор-готвача Филип Захариев, родом от Видин. „Она̀“ означава „тя“ на местното наречие. А определението „един от най-добрите ресторанти на Балканите“ звучи като преувеличение само докато не седнете на масата. Тогава разбирате, че Видинско обича да поставя най-хубавите си неща точно там, където най-малко ги очаквате.
Видинската гъмза е добра метафора за целия край. Трудна за отглеждане. Подценявана. Стара. Местна. Капризна. Но ако ѝ дадете време, ще ви покаже мекота, дълбочина и характер. Точно като Видинско.
Този текст и снимките към него са част от рубриката „Оптимизъм за България“ от сайта на фондация „Америка за България“.
