Снимка МВнР.
Европа не се стреми към „постигане на конвенционална победа над ядрена сила“. Радев формулира абсурдна „цел“ на Европа, за да обоснове своята позиция за необходимостта от капитулация на Украйна и примиряване от страна на Европа с агресията на Кремъл, чиято цел е унищожаването на независимата украинска държава, пише Огнян Минчев във фейсбук. Заглавието е на редакцията.
Преди всичко, Европа не е във война с Русия, за да се стреми към каквато и да е победа над нея – включително конвенционална. Европа мобилизира своите отбранителни способности и оказва финансова, политическа и материално-техническа помощ на Украйна, защото отлично разбира логиката на агресията: след евентуалното поражение на Украйна, Кремъл ще направи следващите стъпки, декларирани в прословутия меморандум от декември 2021 г. – връщане на геополитическото статукво от Ялта, ново поробване на Източна Европа и практическо зануляване на Европа като стратегически фактор. Затова Европа помага на Украйна, но не участва във войната с Русия.
Второ – като пряко следствие на факта, че Европа не е участник във войната: преговори между Европа и Кремъл може да има единствено ако Европа е в ролята на посредник. Украйна определя своите национални интереси в отговор на агресията и никой не може да преговаря с Кремъл вместо Украйна. Всяка трета страна може да бъде само посредник. Посредниците не се стремят към „конвенционална победа над ядрена сила“ – те работят за оптимизиране на непрекия диалог между враждуващите страни. Опитите на администрацията на президента Тръмп да посредничи в конфликта от позиции, очевидно по-близки до тези на Кремъл, доведоха до практическа самоизолация на Вашингтон в преговорния процес.
Трето, комфортното парламентарно мнозинство и потенциала за практически еднолично взимане на решения от страна на Радев като политически лидер и премиер, вече водят – и все по-често ще водят до слагане знак на равенство между неговите лични позиции и интепретации на основни национални и международни проблеми, и дългосрочния български национален интерес. Такава е логиката на политическото представителство – този който има мнозинство, управлява, включително и външната политика на страната. Затова е изключително важно да се мобилизират легитимните функции на опозицията и общественото мнение като корективи на официалната държавна политика. Никой от нас не може да си позволи да мълчи и да наблюдава. В една демократична система няма единоначалие, козируване и подчинение. От всички нас зависи качеството на публичния дебат, което допринася за създаване на рамката, в която се упражнява властта – в това число и във външната политика.
