Ако слушаме Бойко Борисов, нещата в България са под контрол, мерките за ограничаване на пандемията от коронавируса у нас – най-меките в Европа, а потокът от пари към болниците не спира. В края на годината той обяви, че преразпределят още 100 млн. лева от бюджетния излишък към 50 лечебни заведения в страната и за бързи антигенни тестове. Като за първи път не каза „Даваме!“, а повтори два пъти, че това са пари на българските данъкоплатци.
Ако не надавате ухо на правителствената пропаганда, а се доверявате единствено на данните за развитието на болестта, ще видите, че България оглавява отново черната статистика по смъртност от COVID-19 в Европа. И не само в Европа, където повечето страни имат високи стандарти в здравеопазването, в частност в болничното лечение, но дори в региона на Югоизточна Европа, където Борисов претендира България да е лидер. Така на практика в страни като Косово, Северна Македония, Сърбия, Албания, Черна гора и пр., които не членуват в ЕС, смъртността от вируса е по-ниска, отколкото у нас.
Ако следите информацията за хора, загубили живота си, заради непростими пропуски в системата на здравеопазването или чуете разказа на хора, лекувани в болници, ще разберете, че 9 месеца не стигнаха на управляващите да създадат такава организация, която най-малкото не би допуснала хора да умират в чакалните на лечебните заведения. За управление на кризата изобщо не може да се говори.
Премиерът си мисли, че парите решават всеки проблем. Но ако изповядваше тази философия, отдавна трябваше да е сложил край на парадоксите в организацията и заплащането на болничното лечение. Защото сега болниците са търговски дружества, но само що се отнася за всичко друго, без самото лечение на пациентите и заплащането на медицинския персонал. Те изцяло са подчинени на монополните решения на Националната здравно-осигурителна каса, която лимитира дейността им и остойностява т.нар. клинични пътеки. И се получава така, че ако в дадено отделение на една болница по различни причини за определен период от време тези литими бъдат надвишени, монополистът в лицето на НЗОК няма да им заплати надлимитната дейност.
Съществува и друг парадокс – практиката да се прибягва до прием на пациенти, които не се нуждаят от болнично лечение, за да се осигури някаква „заработка“ и съответно средства за заплати на персонала. Става дума предимно за хора в тежко материално състояние от ромското малцинство, за които седмица престой през зимата на топло и с оскъдна дневна дажба храна не е за отказване. Разбира се голяма част от тях са хроници и това е основание за честото им пребиваване в болница.
Тази организация на системата доведе и до уродливата практика да се извършват безразборно и без необходимост скъпо струващи инвазивни процедури като поставянето на сърдечни стентове, което в България в последните години се превърна буквално в търговия, при това не без заплаха за човешкия живота. Затова инвазивните кардиолози са най-високо заплатените и търсените в страната и всяка болница се стреми да открие такова отделение. Стига се дотам, че лекар без диплома за кардиолог, работи години наред незаконно в болници и в частната си практика, а когато бе разобличен и след дълго шиканиране на съдебния процес получи само условна присъда. И въпреки това, още докато бе подсъдим, продължи да работи като кардиолог с престъпното съгласие на директора на една частна болница в страната. Търгува се и с поставянето на изкуствени стави, очни лещи и пр., които се продават на цени, далеч по-високи от пазарните. И така гражданите са принудени да плащат значителни, за някои непосилни суми за по-високоспециализирана медицинска дейност, въпреки че са здравно осигурени.
Здравеопазването у нас бе превърнато в псевдо-търговска дейност, регулирана монополно от българския законодател. И пак той трябва да сложи край на тази порочна практика, която поставя под заплаха базисни отношения между лекар и пациент като доверието, например, което е най-важно при едно лечение.
Борисов и ГЕРБ имаха десет години време, но не им стигна куража и политическата воля, за да направят жизненоважната реформа в здравеопазването. Основана не на принципа „парите следват пациентите“(ама до лимита), а на високо професионалното и качествено лечение, което привлича хората, съответно и парите. Тогава по естествен начин щяха да отпаднат и излишните болници, които тежат на касата и на държавата. Вече видяхме какво се случи с българското образование, връхлетяно от „реформа“, базирана на същия този принцип – „парите следват ученика“. При тази изкривена философия, дори и да направят заплатите на учителите десет пъти по-високи, качеството на образованието няма да се повиши.
Ако Борисов наистина вярваше, че парите са основен двигател за развитието на едно общество, съответно на един сектор като здравеопазването, той отдавна трябваше да е прозрял, че високоплатените лекари са един от стълбовете в системата, но само, когато квалификацията и качеството на тяхната дейност отговарят на заплащането им. Както и друго – че базисната дейност в болниците трябва да бъде осигурена с добри заплати и за медицинските сестри и лекарите, които не могат да практикуват частно. Като анестиолозите, например, които са вече толкова малко в страната, че им се налага да пътуват от един до друг град при спешни операции.
Десет години взорът на премиера стигаше до точката, където магистралата изчезваше зад хоризонта. И не само, защото егото му иска да остане в историята на България като СТРОИТЕЛЯТ, а защото пачки с евро и кюлчета злато могат да дойдат само през големите инфраструктури проекти. Обаче краят на Борисов и на този тип корумпирано и олигархично зависимо управление се вижда, колкото и платената социология да ни убеждава в обратното. Това е единствената крехка надежда, останала на почтените хора в тази обезлюдяваща страна с тъжен, болен и бързо стопяващ се човешки потенциал.
