Снимка: Pixabay
„За истината“ препубликува анализ на Института за пазарна икономика.
Новината от тази седмица, че проверка на Министерството на образованието и науката открива множество нарушения и дори издаване на фиктивни дипломи в голям университет в страната е повод отново да обърнем внимание на скандално ниското качество на тази „публична услуга“ у нас и очевидната безпомощност на държавните институции да се справят с това. „Купуването“ на дипломи постепенно излиза от зоната на здрача на разказите под сурдинка и се превръща в явен проблем с неясен мащаб и влияние.
Качеството на висшето образование в България се оценява и брани най-вече от Националната агенция за оценяване и акредитация (НАОА), която по закон следва да извършва оценки както на институциите, така и на професионалните направления в тях, и да разрешава предоставянето на услугата на гражданите. Наличието на „независима“ институция, която да оценява дейността на други публични организации е разбираемо. Те не могат да се саморегулират ефективно, а финансирането им до голяма степен е от публичен ресурс. НАОА обаче не е съвсем независима от висшите училища, тъй като е създадена на принципа на партньорската проверка – преподаватели оценяват свои колеги. По последни данни на НАОА всички висши училища, които обучават студенти по професионално направление „Право“, са получили институционална акредитация с оценка над 9 (от максимално възможна 10).
Институционалната акредитация, макар и необходима, очевидно не показва проблеми с качеството на висшето образование, а подробната информация в рейтинговата система на висшите училища не дава възможност да преценим пряко какво е качеството на преподаването. Потребителите на услугата пък, които имат за цел да получат диплома, нямат особен интерес да осъществяват контрол, особено след като плащат от джоба си само съвсем малка част от пълните разходи за обучение, и още повече – при съществуване на голямо количество регулирани професии и длъжности както в администрацията, така и в определени икономически дейности, където е предвидено формално изискване за наличие на диплома за висше образование.
Очевидно е, че рационалният – за отделният индивид – стимул е да се вземе диплома, независимо от знанията, за да се „отключат“ конкретните кариерни възможности след това практически доживот. Какви тогава са възможните мерки за ограничаване на подобни нередности?
- Подобряване на процеса по акредитация – скъсяване на сроковете за акредитиране на университетите, включване на членове извън висшето образование в тях и възможност за преразглеждане на акредитацията на висше училище при наличие на определени нарушения на закона;
- Значение има и как функционира правосъдието, което да преследва, доказва и наказва извършилите престъпление, както и какви ще са последствията за целия ВУЗ от уронващи престижа действия (ако такива бъдат доказани);
- Въвеждане на специален държавен изпит за професионални направления, изнесен извън пряката организация и влияние на висшите училища;
- И накрая – но не на последно място включване на студента като фактор при адекватния избор и контрол върху качеството на услугата „висше образование“. Многократно сме коментирани пробойните в модела на финансиране на висшето образование у нас (например тук), само ще добавим, че финансовите стимули в системата в момента създават натиск към приемане и дори търсене на „лесни“ дипломи и пазарът не успява да го ограничи по естествен път.
Ще завършим с още две новини от преди няколко седмици – президентът на престижния Харвардски университет Клодин Гей подава оставка заради политическия натиск, обвиненията в плагиатство и пасивност в борбата срещу антисемитизма, а месец по-рано същото се случва с Лиз Магил, президент на Университета в Пенсилвания. Защо споменаваме тези събития – поради причината, че репутацията и доверието в институциите са крехки, а всеки скандал се отразява негативно. Само не и там, където се изливат безконтролно държавни пари.
