Снимка: „За истината“.
„За истината“ препубликува анализ на Емилия Милчева от „Дойче Веле“. Заглавието е на редакцията.
Гневът в България е осезаем, но българите остават неспособни да изригнат в масово движение. Докато са разделени, властта ще се радва на стабилност. А битките за вода, правосъдие и прозрачност имат нужда от още бойци.
Възможно ли е на българите толкова да им писне от корупция и непотизъм, че да се вдигнат на радикални протести като в Непал, предизвикали предсрочни избори и стрували хиляди животи? Едва ли. През последните месеци се натрупаха много негодувание и социално напрежение, но останаха разпиляни, без общ фокус и лидерство, което да ги обедини.
Различни поводи за недоволство
Безводието в областния град Плевен, което от години измъчва сто хиляди души, стана нетърпимо в едно от най-горещите лета. Под претекст за ред, сигурност и борба с корупцията пък се наказват политически противници – представители на ПП-ДБ в местната власт. Съдът ще прецени вината на кмета на Варна за първи мандат Благомир Коцев и бившия заместник-кмет на София Никола Барбутов, обвинени в корупционни престъпления. Управлявали по няколко мандата кметове на ГЕРБ обаче са практически недосегаеми.
Методите срещу политически опоненти не са нови. В САЩ президентът Тръмп изпрати Националната гвардия във федералния окръг Вашингтон, управляван от кмет от Демократическата партия, под претекст за борба срещу престъпността и упадъка. Заплаши да го направи и в други райони, където също управляват демократи.
Слаби призиви за оставка
Фрагментираният гняв не е заплаха за управленската устойчивост. Българското общество остава разединено и неспособно да изригне в масово движение като например Bloquons tout (“Да блокираме всичко”) във Франция. Всяка гражданска акция в България има конкретен адресат – за проблемите с питейната вода в Плевен упрекват местната власт, ВиК холдинга и МРРБ. Институционалният адрес на обезправената държава е прокуратурата, МВР, но и съдилища. Ефектът от проявите на недоволство обаче остава частичен и разпокъсан, макар и да стряска властта. В някои случаи служи за политическа легитимация.
Засега призиви за оставка на правителството звучат само на демонстрациите срещу еврото, организирани от националпопулистите от “Възраждане”, които ще подкрепят вота на недоверие на ПП-ДБ срещу “завладяната държава”. Ще го направят и колегите им от “Величие”. А сред остриетата на петия вот заедно с ПП-ДБ са МЕЧ и Алиансът за права и свободи (АПС), известен като “групата около Ахмед Доган”.
Тази подкрепа създава илюзията за обединена опозиция. Но “Възраждане” и “Величие” няма да се появят на събиранията пред Съдебната палата под наслов “Демокрацията е в опасност, правосъдието е в кома!” или “Да свалим бухалките на деребеите”. Нито пък ПП-ДБ ще размахват руски знаменца срещу еврото и ще скандират за сваляне на “урсулите”, които щели да превърнат България във фронтова държава.
Много гняв, малко хора
Гражданските инициативи са на различни фронтове – от празните чешми в много селища до призивите за справедливост пред съдебните палати в София и Варна. Но истинската сила е да се слеят в една вълна́, което е непостижимо, макар че липсата на питейна вода е огромна несправедливост. Мобилизацията срещу безводието е локална; срещу поръчковото правосъдие и държавни органи-бухалки – неизбежна; анти-евро демонстрациите са политически инструментализирани. Гневът е осезаем и многопосочен, но властта не се разклаща. Протестите, обхванали България през зимата на 1997 г., успяха, защото крахът на държавата усетиха всички.
Трудно е да издигаш глас за правова държава, когато имаш достъп до питейна вода 2-3 часа в денонощие. Ако държавата не може да гарантира основно човешко право и да осигури базова услуга, защо хората да ѝ вярват за всичко останало.
Загубата на близък – при катастрофа, полицейски арест, болнично лечение, може да превърне битката за справедливост в мисия. А крачката от личната кауза към солидарност ражда организации като “Ангели на пътя”, “Фондация Даная” и други, които ги канализират в конкретни действия. И макар несправедливостта да е навсякъде в България, действията им не са подкрепени от хиляди други пострадали.
Кой ще спечели от предсрочен вот
“Знаят, че видя ли кръв, и тръгвам”, беше казал лидерът на ГЕРБ Бойко Борисов по повод оставката на първото си правителство през февруари 2013 г. Тогава причина станаха енергийните бунтове в София, Варна, Благоевград и други големи градове, когато хиляди излязоха на улицата.
Призивите за радикализация днес няма да компенсират липсата на обща кауза, също и отсъствието на обединяващо лидерство. Недоволството е парцелирано. Затова при предсрочни избори ползите ще са за утвърдените политически играчи – ГЕРБ и ДПС-„Ново начало“, и евентуален президентски проект, позициониращ се като „независима алтернатива“. В разпиляната социална енергия засега липсва критична маса, която да им противостои.
Докато гражданите остават разделени, властта ще продължава да се радва на стабилност. Но битките за вода, правосъдие и прозрачност имат нужда от още бойци.
