„За истината“ препубликува анализ от „Асоциация на европейските журналисти“.
Политизацията на медиите и медиатизацията на политиката са се превърнали в тенденции с необратима посока. За няколко часа журналисти стават политици, а компрометирани политици решават, че имат морално право да спират интервюта и да дават инструкции за медийното съдържание. Парламентарната журналистика в България е наказана заради „ограничен достъп“. Абсурдите в публичното пространство са се превърнали в норма и все по-трудно впечатляват омерзения от режисирани обрати зрител, читател и слушател. И тази година Асоциацията на европейските журналисти – България се обърна към представители на професионалната общност, за да разкажат как те видяха медийната година. Мненията на журналистите Миролюба Бенатова, Мая Димитрова и Енчо Господинов събра Илия Вълков.
Журналистика пред затворени врати
Миролюба Бенатова
1 790 000. Това е числото с резултатите в търсачката на Google за израза „каза Пеевски“. При Христо Иванов то е с 800 000 по-малко. С Кирил Петков са почти равни по този показател. С това словосъчетание само при Бойко Борисов резултатът е почти два милиона.
Защо Пеевски да е пред скоби?
Защото започна да говори публично едва преди няколко месеца, а днес вече е постоянно присъствие във всички новинарски емисии. Някой път и по два пъти.
Когато след парламентарните избори през април Пеевски казва, че се надява „политиците да се събудят и да направят правителство, защото иначе се губи смисълът“, никой не е очаквал, че до края на годината той ще се превърне в основен говорител на смисъла. Той се изказва по евроатлантическата ориентация на България, срещу руските интереси у нас, за промени в Конституцията, по проблемите на протестиращи животновъди, земеделци, ресторантьори, за края на дерогацията за „Лукойл“, за енергетиката, за сроковете и условията по приемане на важни законодателни решения, за избора на директор на болница „Пирогов“, за работата на министрите, за нуждите на мюфтийството, на Светия синод и шаха.
Моделът не е нов
Изненадващо е обаче, когато именно санкционираният по закона „Магнитски“ бивш собственик на медии, бивш председател на ДАНС за един ден, депутат, председател на парламентарната група и кандидат за председател на ДПС Делян Пеевски излиза с позиция по всеки въпрос. Това е същият Делян Пеевски, чието име до неотдавна бе синоним на задкулисие, спорен юридически стаж, чудодейно забогатяване, превземане на бизнеси и медиен монопол. В комикси, разпространявани от бившия хазартен бос Васил Божков, Пеевски бе нарисуван като паяк, обхванал с пипалата си сградата на Народното събрание.
Днес „паякът“ е демитологизиран. Всеки знае как говори и какво мисли. Но само по темите, които сам поставя на дневен ред. И тук този публичен възход намира пресечна точка с журналистиката.
Пеевски казва каквото има да казва. А срещу него присъстват много микрофони, подадени от репортери с нужда от дребни уточнения и без никакви въпроси с контекст, или не дай боже – въпроси, които да звучат критично. Сигурно някои медийни реалности и изпразнени столчета дават обяснение за формалното отразяване на Феномена. Въпросът #КОЙ остава в архивите, за да напомня, че преди 10 години същият Пеевски е успял да провокира масово гражданско недоволство. През 2023 г. Делян Пеевски вече чува само: „Кажете, г-н Пеевски…“ и „Г-н Пеевски, как ще коментирате?“.
Без достъп
Междувременно през годината парламентарните репортери изгубиха достъп до свободни и поверителни разговори с депутатите в парламента. Имат право да запишат Пеевски и другите, когато се появят пред една врата. Но само когато политиците решат. И въпреки протеста на 85 парламентарни репортери тези условия няма да се променят.
Засега недоволните получават само по-добър интернет. За да гледат онлайн и да предават по-бързо това, което са проследили на мониторите, без шанс да научат нещо повече, да изяснят някое противоречие или да чуят някоя неофициална, но важна информация. Всъщност, без шанс да си свършат работата като репортери, които не са просто държачи на микрофони.
Пак през тази година Министерството на финансите, ръководено от Асен Василев, опита да наложи нови правила за акредитация, включващи изискване за водене на бизнес рубрика, подходящо образование и доказателства, че репортерът е отразявал финансови новини. След отпор от страна на някои журналисти формално ограниченията отпаднаха.
В шумотевицата от новини потъна призивът на АЕЖ за създаване на специална парламентарна комисия, която „да провери съмненията за евентуална държавна цензура в електронните медии“. Повод за искането даде диалог между депутата от ПП- ДБ Ивайло Мирчев и водещия на сутрешния блок на Нова ТВ Виктор Николаев. Мирчев каза, че „преди пет години нито една от националните телевизии не е подхванала журналистически т.нар. Барселонагейт“, а Николаев му отвърна: „Вие наясно ли сте как се притискат национални телевизии с регулатори?“
Тогава АЕЖ настоя „парламентарна комисия да проучи съмненията, че властта използва регулатори, за да притискат националните телевизии да не отразяват теми от обществен интерес, когато тези теми биха накърнили репутацията им“.
Шест месеца по-късно не сме чули за съставяне на такава комисия. Но знаем, че разпределението на политическо влиянието в регулаторите тепърва предстои. А старият състав на КЗК не видя господстващо положение в придобиването на „Булсатком“ от „Виваком“.
Прекомерна сила „без повод“
Отворен остава въпросът ще стане ли ясно какво се случи на протеста срещу президента на БФС Борислав Михайлов. По данни на АЕЖ в протеста са пострадали девет журналисти, някои от които са удряни докато предават „на живо“. МВР обяви, че трима полицаи са отстранени заради прекомерна употреба на сила „без повод“, а на този етап от Столичната община отказват да предоставят кадри от видеонаблюдението. АЕЖ поиска достъп до кадрите, за да се направи независим анализ на обстоятелствата, извън твърденията на полицията. Засега неуспешно. Дали от Столичната община все пак ще позволят видеонаблюдението от вечерта на протеста да послужи в обществен интерес, остава да разберем догодина.
Както казва Пеевски: „Най-интересното предстои!“.
Година на избори. Местни, парламентарни, срамни
Мая Димитрова
Изборите направиха политическия живот истеричен. Истерията на политиците се изсипваше върху публиката в опит да я радикализира, за да я направят своя. Медиите отразяваха. Често повтаряха думите им без да ги подложат на съмнение, дори без да разбират смисъла им.
„Събрани подписи за референдум срещу джендър идеологията“ – ама каква е тази идеология никой не казва, нито пита. Но според медиите явно съществува, щом политици говорят за нея.
Преразказът на думите на хората с власт ги превръща във факти, ако не се постави въпросителна. Себеуважението изисква да не се превръщаш в съучастник. Много пъти медиите не успяха и съучастваха. Премълчаваха контекста, в разказите си заличаваха миналото на преформатиран политик. Поради незнание, неумение, неподготвеност, липса на време, но и съзнателно.
Инструментариумът на политическите партии за овладяване на обществения дебат устойчиво се разшири. По време на ковид пандемията видяхме как чужди наративи се налагат у нас през социалните мрежи и драматично променят нагласите. В момента дезинформационни кампании с изцяло българско съдържание се произвеждат координирано и постигат целите си – атакува се политически противник, саботира се политическо действие или решение, оформя се общественото мнение. Това са опасни процеси, които се задълбочават с напредъка на технологиите – в момента близо 70% от съдържанието на български в интернет идва от неавтентични сайтове за пропаганда.
Лъжа срещу истина
Медийните опити за противодействие на тази пропаганда съществуват, но те все още са единични. Същевременно потокът от дезинформация настойчиво прави границата между лъжата и истината проблематична. Това обезценява усилията на журналистите да показват истината. В един момент ще се окаже, че публиката нито ще очаква истината от журналистите, нито ще е способна да я познае или разбере.
Проблемът е липсата на доверие, допускането на публиката, че журналистите всъщност са „журналя“.
И тук се връщаме на срамните избори – когато се окаже, че от журналист тайно си се превърнал в политик. И когато това стане явно, да не разбираш колко безсрамие има в този акт.
Медийната 2023-та беше година на избори. Много не бяха добри. Качествената журналистика оцеля тук-таме и някак си и през тези 365 дни. И нищо повече.
Да се грееш до огъня на властта
Енчо Господинов
Откакто тръгнахме по „правия път на историята“, нашите медии започнаха много да приличат на тези, на които се възхищавахме като студенти. И откакто ние започнахме да копираме най-лошото от тях, така и те май започнаха да копират от нас.
Един мъдрец от професията беше казал, че основно изискване в журналистиката е да умееш да стоиш на прилична дистанция от властта. Да си вечно настръхнало от недоверие куче пазач на обществените интереси заради неизбежното прелъстяване на властта от дълго застоялите се в нея политици.
Допреди трийсетина години преобладаващата част от нашата журналистика неизбежно се грееше на огъня на властта. И естествено, мнозина изгоряха. Днес, в 2023-та, виждам, че желаещите да са кучета пазачи, пълни с недоверие към партокрациите, са далеч по-малко от тези, които искат да са близо до огъня. Толкова близо, че не усещат кога им прегарят крилата и душите от платените пламъци…
Талантливите журналисти у нас не са малко
Но те са изтикани на заден план и често си водят самотните битки с властта „на парче”. И повечето едва свързват двата края.
В една бедна държава няма как да има богата на идеи и гражданска смела журналистика. В бедната държава слугинажът често става втора природа на журналистиката. А и не само на нея. Затова днешната ни професия е много повече услужлива пропаганда, отколкото обективна информация, сериозни анализи и интервюта в стила на Ориана Фалачи. Тя разпъваше безмилостно политици на кръст, както направи с Кисинджър, Кадафи, аятолах Хомейни и десетки други величия.
Джордж Оруел обичаше да ни напомня, че журналистиката е да публикуваш онова, което властта не иска да види публикувано. Другото е ПРОПАГАНДА. Но както и в неговата „ферма”, където властва свинята с името Наполеон, така и в днешната ферма на световната журналистика наполеоновците са много, а репортери, редактори и коментатори като Ориана Фалачи, Уолтър Кронкайт и Бенджамин Брадли – много малко.
Ако в далечната 1974 г. редакторът на „Уошингтън Поуст” Бен Брадли не беше застанал твърдо зад младите си репортери Боб Удуърд и Карл Бърнстейн, никога нямаше да научим истината за септичната яма „Уотъргейт”, в която и Кисинджър се беше оцапал. А Ричард Никсън (мир на праха му) щеше да бъде президент още няколко години…
Ако репортерът на „Ню Йорк Таймс“ в Сайгон Дейвид Халбърстам, а и Питър Арнет, бъдещата звезда на СNN, не пишеха истината за затъването на Пентагона в джунглите на Виетнам; ако се грееха – те и редакторите им – на топлия огън на министъра на отбраната Макнамара и на лъжливите доклади на генерал Уестморланд до Никсън и Кисинджър – войната във Виетнам може би и до днес не би свършила. Вероятно затова и войната в Украйна може да продължи дълго – около нея има много пропаганда, но малко търсене на причините за войната, на историческия контекст, в който се оформи тази касапница.
Ако го нямаше Сеймур Хърш, разследващият журналист номер едно в света, само можехме да се досещаме кой имаше интерес да взриви тръбите на Северен поток към Германия във водите на Дания… А да не говорим за пропагандата около Израел и Газа. Днес вместо Бенджамин Брадли в журналистиката имаме Бенджамин Нетаняху. Правото на Силата вместо Силата на Правото. Не случайно Хърш често ни напомняше:
„Колеги, съмнявайте се!”
И той никога не се довери на политиците. Но малцина днес си спомнят тези думи.
Така, в търсене на огъня и на топлината му за издатели, медийни магнати и асорти пропагандисти, днес нито Би Би Си, нито „Икономист”, нито CNN са онова, което бяха по времето на Катрин Греъм, Тед Търнър, Бен Брадли и бащата на днешния Сулцбъргър, собственикът на „Ню Йорк Таймс”. Богатият опит в „подгряването” на нашите медийни магнати се разпространи и на Запад. Греенето е почти задължително и топли удобно през дългата политическа зима.
Това греене на журналистиката край огъня на властта сигурно е приятно, но то води единствено до големи пожари. България и много българи го знаят от собствената си история. И не случайно сме на това дередже, както би казал пиперлията Захарий – да ни се чуди и мае цяла Европа, докато самата тя се цепи по шевовете заради същото греене на друг огън.
Може би никой от големите репортери, превърнали се в световни писатели, не си е отишъл от света толкова лошо изгорен от огъня на властта както Джон Стайнбек. Бидейки близък приятел на Линдън Джонсън, Стайнбек написва серия репортажи от Сайгон, където синът му Джон-Младши е войник. В написаното Стайнбек се опитва да направи войната „по-приемлива” за американците и да направи приятелски жест към Линдън Джонсън, мразен от милиони хора заради непопулярната война.
Но се опозорява, както твърди съпругата му. Скоро след това си отива от този свят огорчен от самия себе си.
Както казваше един поляк присмехулник: „Прозорецът към света може да се запуши и с вестник”. Станислав Йежи-Лец.
От него до 2023-та и напред – все така.
