Снимка: Профил във Фейсбук
„За истината“ публикува коментар на Александрина Пендачанска от профила й във Фейсбук.
За ден и половина във Фейсбук много гняв, чернилка, озлобление, лошотия, агресия и грозота видях. Забравили сме да общуваме, изнервили сме се до нетърпимост, изгубили сме елементарното си възпитание и добър вкус, нападаме се по недопустим начин – персонално, яростно и необуздано. Зловещо е!
Естествени единомишленици, приятели, хора с еднакви разбирания за добро и зло, свестни, почтени и добри същества тук озверяваме и се превръщаме във всичко, което ненавиждаме. Езикът, тонът, цялото изразяване е добило такива чудовищни измерения, такава нетърпимост и агресия блика от всяка дума, такова неуважение и отказ от разбиране на чуждото мнение, такава осъдителност и хвърляне на камъни, многознание и самочувствие за „последна инстанция“…
Усетих го и аз! Прочетох няколко неща, вбесих се, припомних си отдавна забравени, отминали обиди, реших, че знам и разбирам по-добре от всички, изказах се, продължих да чета, изпокарах се със сума народ, чернилката ме засмука и в един момент се сепнах. Не само защото я усетих физически. Но душата ми притъмня. За няколко часа в нашите маргинализирани, политически фейсбукски терзания…
Това място е отрова! То е всичко, което не би трябвало да бъде! Извинявам се!
Извинявам се на всички, които общо или лично атакувах!
Бях насъбрала на „Да, България“, на Христо [Иванов] персонално, на бая народ сред тях, които намирам за отблъскващи, вместо привличащи, оказа се, че още не съм им простила за разцеплението и провала на парламентарните избори през 2017 г. и си тая към тях този гняв, чакало си е да излезе и ето го, на! Съжалявам! Съжалявам заради себе си, не толкова заради тях, те може и да не са разбрали! Виждам, че се опитват да правят неща и се сърдя, че не всичко става, както трябва! Е, ама те поне правят нещо! А аз? А всички, които само даваме акъли? Ние какво правим?
Или трябва да се направи общо усилие и да се промени, да се потърси тук някакъв начин за преодоляване, помъдряване, превъзмогване на низшите ни тласъци, които ни блъскат към тази само-братоубийствена агресия, ако има смисъл и някаква общност си струва изобщо да продължи да съществува и общува тук, или да се избяга със сто километра в час без обръщане назад и всеки да се спасява поединично.
Но така, по този начин не може да стане!
Моля ви, хора! Огледайте се. Животът не е безкраен. Приятелите не са безбройни, нито са безсмъртни. Малко повече смирение и доброта, малко повече съчувствие, поставяне на мястото на другия, малко повече уважение, обич и вяра!
