„За истината“ препубликува анализ на „Дойче Веле“.
Изборът „тук или навън“ не е само икономически, а е и дълбоко свързан с усещането за принадлежност и смисъл. България не го предоставя на младите си хора, пише Мартин Атанасов, създател на проекта „Черна писта“.
Какво може да накара младите хора да останат в България? Това е въпрос, който сме чували толкова пъти, че често звучи изтъркано. Но зад него стои най-голямото предизвикателство за страната от 1989 г. насам.
Отговорът не се крие само в заплатите и в икономическите и социални показатели, нито в поредния доклад на ЕК – той е в усещането. Усещане, което повдига следните въпроси: Има ли тук смисъл за мен? Има ли възможности, които са реални и работещи? И най-важното – чува ли се гласът ми в решенията, които засягат моя живот?
Моментът, в който младите правят своя избор
От началото на прехода България губи десетки хиляди млади и образовани хора всяка година. Причините са добре познати – по-добри условия за кариера в чужбина, по-високи доходи, по-качествено образование, по-сигурна среда. „Изтичането на мозъци“ не е просто метафора – то е реалност, която отслабва икономиката и поставя бъдещето на страната в безтегловност. Защото когато младите си тръгват, с тях си тръгва и потенциалът за промяна.
Въпросът дали да останеш в България или да заминеш не се появява внезапно след дипломирането – той зрее бавно, често започвайки още в тийнейджърските години. В повечето случаи около 12 клас този вътрешен дебат вече навлиза в своята решителна фаза. Това е възраст, в която амбициите, мечтите и представите за бъдещето се сблъскват с реалността – какви са възможностите, как изглежда пътят напред, дали си готов да го извървиш в България и струва ли си?
Корените на това решение са дълбоко свързани с преживяванията и впечатленията, които младите получават години преди това – от начина, по който училището ги подкрепя или игнорира, през достъпа до възможности за личностно развитие, доброволчество и ментори, до усещането за справедливост и смисъл в обществото.
След края на образованието, рамката се променя – вече водещи стават въпросите за професионална реализация, заплащане, условия на труд и шанс за развитие. Но отправната точка е същата – усещането дали средата те иска и подкрепя.
Световният пример срещу българската действителност
Много държави се сблъскват със сходни демографски предизвикателства. Успешните примери имат общ знаменател – младите са включени във важните обществени процеси от самото начало. В скандинавските страни младежките съвети към институциите имат реални правомощия и могат да влияят на политиките. В Канада и Австралия млади екипи ръководят обществени кампании с държавна подкрепа. Дори държави с по-малки бюджети от българския намират начин да финансират и менторстват младежки проекти. Това не е жест за „отбиване на номера“, а стратегия за задържане на енергията и таланта.
У нас моделът е обратен – абсолютно формални консултации, липса на реално влияние и институционално недоверие, че и понякога директно противопоставяне. Като млад човек с граждански и професионален опит съм виждал това пряко много пъти. Последният ми личен пример е от преди няколко седмици.
Проектът ми „Черна писта“ – интерактивна платформа с данни за над 177 000 катастрофи – достигна до стотици хиляди хора и предизвика сериозен дебат за безопасността на пътя и действията на държавата. Реакцията на институциите беше мълчание и отказ за съдействие. Причината не е липса на данни. Единствената логична причина ми се струва нежеланието да се признае, че някой извън системата, особено на 18 години, може да бъде по-ефективен от всички чиновници, които получават заплата.
Подобна картина се повтори при (не)включването на младите в обсъждането на промените в Закона за предучилищното и училищното образование. Забрана на мобилни телефони в училище, въвеждане на предмет „Добродетели и религии“, промени в учебните програми – теми, които пряко ги засягат. И въпреки това техният глас не се чу, а тези, които се осмелиха да се изкажат, бяха нападнати, нахокани и заглушени.
Решения с дългосрочни последици за цяло поколение се вземат без пряк диалог с него. Това не само подкопава легитимността на промените, но и създава усещането, че младите са обекти на политики, а не субекти в тяхното създаване. Последицата е апатия, недоверие и още по-голямо отчуждение.
Промяната, от която се нуждаем
Когато младите виждат, че решенията се вземат без тях, а опитите им за принос удрят в стена, заключението е повече от ясно: „Тук няма място за мен“. Това не е просто разочарование, а сигнал, че промяната е невъзможна отвътре. И в този момент емиграцията се превръща не в избор на по-добро, а в бягство от лошото.
Ако България иска да задържи младите си хора, трябва да промени подхода – и институционално, и обществено. Институциите трябва да работят с младите като с равноправни партньори, а не като с „ученици, чакащи за грамота и снимка“. Обществото трябва да спре да гледа на младите като на хора, които „още не знаят“ и да провиди в тях енергията, която може да движи страната напред.
Това включва конкретни мерки: създаване на реални младежки представителства с правомощия, въвеждане на механизми за обществено обсъждане, които активно включват младите, подкрепа за младежко предприемачество и иновации чрез достъп до ресурси, менторство и финансиране. Нужно е и образование, което подготвя не само за изпити, но и за реални граждански и професионални предизвикателства.
Изборът „тук или навън“ не е само икономически, а е и дълбоко свързан с усещането за принадлежност и смисъл. В държави, където младите са част от решенията, те по-рядко търсят бъдещето си другаде. България не може да си позволи да губи най-активната си част от обществото. Промяната е възможна – но не е достатъчно младите да бъдат посочвани като бъдещето само с политически цели. Трябва да се разбере веднъж и завинаги, че те са и настояще на страната. И трябва да бъдат внедрени в процесите ѝ тук и сега.
И не на последно място: необходима е промяна в мисленето на самите млади хора. Те трябва да осъзнаят потенциала и енергията си, да разберат мащаба на това, което могат да постигнат, и да видят примера на своите връстници по света. Точно тези примери недвусмислено показват, че младите исторически винаги са били носителите на енергията за реална промяна на средата, която наричаме свой дом.
