В България само шепа хора се бунтуват през 1876 или срещу Тодор Живков. Малко са и протестиращите срещу Иван Гешев. Така е, защото българите не се обединяват около национални каузи, пише проф. Ивайло Дичев.
„За истината“ публикува анализ на проф. Ивайло Дичев за „Дойче веле“
Тия дни си спомних онзи соц-виц, дето един другар провежда събрание в предприятие: „Партията реши, че трябва по самоинициатива да удвоите трудовите си норми“. Мълчание. „А в съботите да садите дръвчета пред завода“. Мълчание. „И повече никакви десерти в стола“. Мълчание. Чуди се другарят защо няма реакция, решава да провери дали чуват: „Ало, утре всички тук в осем часа, защото ще ви бесим“. Чак тогава една плаха ръка се надига от последния ред. „А въженцата ние ли да носим или ще ги осигурят от профсъюза?“
Защо България е на опашката и в тази класация?
Сещате се, че асоциацията ми дойде от последните събития. От необяснимото безразличие, с което жителите на Перник дълго време не реагираха на режим. (Е, днес най-после излязоха.) От бърборенето, което предизвика предложението да не се плаща първият ден от болничните. В други страни по улиците вече щяха да летят павета и да горят автомобили. В България експерти се чудят кой предложил глупавата мярка и има ли легитимност коалиционният съвет. Да добавим и протеста срещу избора на г-н Гешев за главен прокурор – протест, който си остава доста елитарен, макар че недоволството ни от правосъдната система (и по-специално от прокуратурата, която май целенасочено проваля обвинителни дела) е повече от масово.
Още по-странен изглежда националният ни стоицизъм на фона на вълната от недоволства, заляла планетата през последните месеци. Понякога поводите са смешно дребни. В Ливан всичко пламна, защото властите решиха да обложат с такса телефонирането по WhatsApp, в Сантяго де Чили – защото щяха да вдигнат цената на обществения транспорт с 4%. Ирак и Египет се надигнаха срещу корупцията, Гърция отново гори заради правителствените отстъпки пред частния бизнес, а Франция си е на стенд-бай. В Боливия се вбесиха заради фалшифицирани избори, в Барселона се бият за освобождаване на сепаратистките си лидери, а в Хонконг буквално ври и кипи. Да не забравяме и климатичната стачка, поведена от Грета Тунберг из най-различни точки на света.
Няма да се заигравам със сравнения. С това, че ние тук, в София, не се помръднахме при 60-процентово увеличение на билетите. Че за фалшифицирани избори протестират само изгубилите. Че никакви лидери никога не сме готови да подкрепим, а по-скоро ще се радваме всичките да идат в затвора. Че на климатичните промени гледаме да не вярваме, белким да не ни бръкне някой в джоба.
Добре де, защо сме на опашката не само на икономическата, но и на протестната активност?
В перспективата назад към далечната история населяващите нашите земи май не са се отличавали с особено бунтарство. Вероятно причината е, че векове наред, според османското разделение на труда, християните по тези земи не са имали право да носят оръжие и са развили миролюбивост и трудолюбие. В априлските бунтове, станали впоследствие „въстание“, а накрая въздигнати в „национална революция“, с оръжие в ръка едва ли са участвали повече от няколко стотин човека. Горе-долу колкото бяха дисидентите, дръзнали да застанат открито срещу режима на Живков. Колкото излизат и днес против Гешев, в защита на природата или срещу общинските ремонти. Обяснявайте го както искате – покорство, недоверие, предпазливост – това е положението. По-близо сме до пацифизма на една Индия или до прагматизма на една Германия, отколкото до лесно възбудимите и настъпателни народи на Франция и Гърция. В този национален характер има и нещо хубаво – особено ако съумеем да погледнем с ирония на бронзовата патетика, чрез която се самозалъгваме, че сме бунтари, смелчаци и милитаристи.
В по-близък исторически план българите се опариха поне на два пъти от своето голямо политическо протестиране. Необикновеният изблик на недоволство срещу катастрофата „Виденов“ доведе до реформите на Костов – по моему неизбежни и дори закъснели, но изключително болезнени за голяма част от гражданите, които едва много по-късно взеха да усещат позитивните им ефекти и вече не ги свързват с конкретния министър-председател. Вторият – това бяха протестите от 2013, започнали вляво срещу цените на тока и преминали вдясно срещу издигането на Пеевски за шеф на ДАНС. Как завършиха те? Благодарение на тях г-н Борисов се върна на власт и до сега управлява, поддържан от същия този Пеевски и ДПС.
Нацията се сплотява около носиите, а хората – около малки каузи
Песимизмът по отношение на общото е в рязък контраст с многобройните мобилизации по частни теми, които нерядко носят победи за гражданите. Грандиозната учителска стачка, отчаяната битка за децата с увреждания, смелостта на медицинските сестри – подобни корпоративни акции изглеждат на нашите съграждани по-разумни, защото нерядко постигат реални резултати благодарение на свойството г-н Борисов бързо да отстъпва (както направи и сега с болничните). Няма общонационални цели – има засегнати съсловия, има ощетени професии, има села, които блокират национални пътища. И все пак, защо от частния проблем в България не пламват големи пожари канто в Чили и Гърция? Вероятно песимизмът по отношение на партиите, лидерите и изобщо на политическото е стигнал толкова далеч, че подкопава самата идея за обща съдба на нацията. Българското се преживява в бутафорни етнографски ритуали, в исторически възстановки и патетични чествания, в обиждане от поредно изказване на Путин или Макрон – но не в обща борба за по-добър живот тук и сега.
Няма публична сфера, а инфлуенсърите се занимават с „Хари Потър“
Възможно е и друго. Може би националният песимизъм, залегнал в основата на покорството, възниква в резултат от ловки политики на управляващите елити, които благодарение на подръчните си медии успяват да пренасочват протестите народни към несъществуващи мигранти, шумна ромска музика, норвежци, които отвличат децата ни и други такива забележителни политически битки. В тази страна на практика няма публична сфера, тя е засипана от планини медиен боклук, който буди разнопосочни страсти и не позволява изкристализирането на сериозни дебати по важните теми на нацията. Успоредно с болничните, кризата в БСП и оплакванията от съмнителни изборни резултати, Фейсбук беше разтърсен от грандиозно възмущение срещу кориците на „Хари Потър“, в които инфлуенсърите видяха спомен за тоталитарното си детство, когато са ги мъчили да ядат мляко с ориз в детската градина.
На всеки протест се противопоставя контра-протест. В демократичния свят това става само при някакви крайни, фашистки прояви, а при нас е всекидневие. Всяко мнение задължително поражда контра-мнение. Върви, че се ориентирай. Удивителен беше дебатът по БНТ между представители на профсъюзите и на работодателите в понеделник – едната казва едно, другият точно обратното, а медията не се чувства длъжна веднага, с няколко клика да провери и съобщи как точно стоят фактите (например какъв точно е броят на болничните листове за годината). Това не е изолиран случай, а системна медийна политика, която се представя за демократична. Изказани бяха различни мнения, стана хубаво шоу, макар че не разбрахме нищо.
У нас вече отдавна няма авторитети, няма и безспорни лидери, но това не ни прави по-свободни, тъкмо напротив. Днес хаосът е ключът към съвременното господство: той пречи на гражданите да се организират за съпротива отвъд непосредствения си корпоративен интерес. Така те се разпадат на групички, подозират всекиго, който се опита да ги поведе и в последна сметка… абе стабилност.
