„За истината“ препубликува анализ на Ивайло Нойзи Цветков от „Дойче Веле“.
От гръцко робство ни освободи цар Асен, от турско – цар Александър Втори, а от българско робство няма кой да ни избави. Ивайло Нойзи Цветков обяснява защо.
Какво е българско робство? Хайде първо и с поклон да дадем думата на Патриарха:
„Юрдан Диамандиев, на години човек вече, болнав, намръщен и нервен, беше от ония български чорбаджии, които направиха грозно това име. Неговото богатство растеше, многобройната му челяд добруваше, думата му се тачеше, но никой не го обичаше. Стари неправди и грабителства над сиромашта, братувания с турците бяха го направили омразен и сежа, когато не правеше или не можеше да направи зло. Той беше целокупен човек на миналото.“
Променило ли се е нещо век и половина по-късно?
И бърз херменевтичен поглед към този текст от началото на 21-вия български век, ако позволите: българите са поробени от нещо, което в съвремието наричаме „дълбоката държава“, т.е. държава, в която сиромашта се кълне и чака да ѝ сипва в човчицата, но тя е сраснала (или пък е била сиамски родена) с новата/стара чорбаджийска олигархия. След век и половина тя пак братува с турците, но не с отрудения честен тютюнопроизводител, а с неговите едри репрезентатори, чието богатство и в момента расте, макар че двата лагера там са хванали калъчката. Та тази апорийна комбинация – държавно закрепената олигархия, миксът от държава и едър бизнес – е истинският сегашен поробител. Той позира по телевизията в костюми, които му стоят зле, но проблемът не е стилистичен, а същностен. Новите юрдановци просто градят и битуват в собствена паралелна реалност, докато комуникационно продават образа на една развиваща се България. Дори краткото посещение в държави като Полша или Чехия обаче препотвърждава тезата, че в момента има българско робство (можем, разбира се, да го наричаме и „българско присъствие“, макар това да би било киническо)
Новите български поробители, разбира се, са перфидни априори – те отпускат известно пространство на формиращата се ниска средна класа. Ниската средна класа, затворена в него, прилича на нещо в зоопарк – радваме се на това, което имаме, имаме за Гърция, за лизинг, не само има какво да сложим на семейната маса, но и да се разцепим от промоции във веригите, там ни дават двеста кюфтета за сто и нещо лева, гювечът от „Силистра Йолу“ е напълно достъпен. Поробителите ясно си дават сметка, че този прословут Вазов „гивеч“, па ако и да върви с просташка музика, е напълно достатъчен да се притъпи каквото и да било революционно-гражданско чувство. Кой, брат, ще ти се вълнува от гражданското, всичко е шест, даже няма и капка енергия да мразим юрдановците?
Българското робство и неговата мимикрия
И най-отровното: ако не са тия юрдановци (вика си средният неграсуващ), ще са другите. Еле па сега, когато по принцип няма емексиз-пехливани, които да ни нахлуват по никое време във водениците, да обезчестят и убиват.
Българското робство е много особено – то внимава да не се самоманифестира, да няма „грозно име“, защото все пак сме 21-ви век. Напротив, то хитро мимикрира и някак гротескно позира като „нали искахте либерална демокрация“ – т.е. ето ви формални права и свободи, докато ние, поробителите, практикуваме друг вид подмолно държавно устройство и изобщо разбиране за света. Чорбаджи Юрдан все така носи и меси на вече тайната българска ченгеджийска власт и сега не вика „сус бре, мекере“ на българските кшатрии, а Лалка вече е силиконова и се поства от Дубай. Самата мисъл, че объркан беден идеалист като д-р Соколов може да я спечели, вече звучи като виц. Той отглежда и мече, което допълнително го десоциализира.
Понеже споменах: по-лошото е, че вече нямаме накървен и всеотдаен Кралич, който да трепа емексиз-пехливаните, а след това да се представи като даскал под вънкашно име и с България в сърдцето. И сега сериозно възниква въпросът: Как да противостоим на българското робство? Ами няма как, дори у чорбаджи Мичови не се говори за това, там всички са за Пеевски. И прекрасната Събка няма как да изстреля „а от българско робство ще ни освободи цар…“ Цар кой? Хайде пак – цар КОЙ?
Да, зависи от мен. Зависи от всички нас.
„Ми то от нас не зависи“, казват масово. А от кого? От мен ли, който в последното десетилетие се разчетворих с въображаеми когнитивно-политически коне да предупреждавам за Еднокнижния и неговия нелицеприятен Робин? От стотиците чудесни и талантливи, изгубили работата си по дебели политически причини, особено в медиите?
Да, зависи и от мен, но и най-вече от вас. Иронията сама няма да свърши никаква работа, както и „смелите“ коментари по соц-мрежите тип „а какво правим с Гуци и Буци“. България е поробена по късен руски модел от собствената си държавна олигархия, но в условията на относително благоденствие и мека робовладелска сила вече няма как да се появи нов изумителен лидер като Бенковски.
Ако през 1876 година имаше социални мрежи, представете си как озареният, луд и прекрасен Хлътев щеше да бъде осмян и поставен на място. Импровизирам: „Ааа, знам го тоя, некъв неуспял търговец“; „Аз какво съм правил със сестра му Куна, да не ви разправям?“; „Ма тоя ли точно ше ми казва за изляза на въЗстание?“; „Само да питам, защо само в Панагюрище?“; „Е, каква хвърковата чета, това са 30 човека, познавам трима, единият ми дължи пари“; „Верно ли са били на Оборище? Един братовчед от Клисура ми каза, че са се напили като кучета“; „А па тоя Захари там на какъв се прави“. И т.н.
Та така, Събке. От гръцко робство ни освободи цар Асен, от турско – както самата ти предвиди блестящо – цар Александър Втори от Русия, а от българско робство няма кой да ни избави. Докато челядта им добрува.
Ще трябва самите ние, ама друг път.
