Снимка: Личен архив/Фейсбук
Новогодишното слово на резидента Румен Радев прозвуча по-скоро като погребално-поздравителен адрес, а отговорът на Борисов – в познатия самохвален стил. Истината не е някъде по средата, а съвсем различна. И остана неизречена, пише Даниел Смилов в анализ за Дойче веле„.
В навечерието на 2019 г. Румен Радев въведе нов жанр в президентските новогодишни обръщения към нацията. Този жанр може да бъде наречен „погребално-поздравителен адрес“. Иновацията носи не малки позитиви, като повечето от тях се свеждат до краткостта на изявлението – то беше само три минути. От съдържателна гледна точка обаче това изявление представляваше амалгама от неща, които са наглед несъвместими.
От една страна, в него имаше някои
от обичайните пожелания за здраве, успех и задружност на нацията. А от
друга, констатации, че положението на българската демокрация е от
критично до безнадеждно и че тя няма да изкара дълго без някаква
радикална трансформация. А е възможно дори вече да се е споминала и да
се нуждае от цялостно възкресение.
Рано е за систематичен
анализ на ефектите от погребално-поздравителния адрес, но може да се
каже, че той свари мнозина зрители и слушатели на президента
неподготвени. Не стана ясно например дали след адреса трябва да се вдига
наздравица, или просто да се спомене покойникът с добро. Или пък може
би правилната реакция трябва да е изблик на гняв срещу некомпетентните
или корумпирани и злонамерени лица, които са причинили смъртта на
демокрацията и доброто управление?
Радикализация на политиката
От гледна
точка на Радев тези лица са ясни и се намират основно в ГЕРБ и някои
техни предшественици. По-малко ясна е алтернативата, която според
президента чудодейно би спасила българското демократично управление от
ерозия и кончина. Той е загатвал, че „визията“ на БСП може да бъде
такава алтернатива, но също така е намеквал, че има сериозни основания
за съмнения в политическите послания на „столетницата“. Дори през
изминалата година полусериозно се обсъждаше дали президентът няма да
прави собствена формация заради напрежения между него и „Позитано“.
Основният
въпрос, който погребално-поздравителният адрес повдига, обаче е друг:
този адрес е симптом за радикализацията на българската политика и за
трайното увреждане на политическото въображение на „основните партии“.
По принцип тези основни, системни партии трябва да споделят много общи
ценности и да се разминават само по ограничен кръг въпроси. Днес обаче
нещата са различни – опонентите виждат в другия екзистенциална опасност,
някакъв вид рак, който трябва хирургически да бъде отстранен от
политиката.
И наистина, когато констатацията ти е, че
изминалата година е била „на корупционни скандали и ерозия на
демократичните права и институции“, че проблемите са били отсрочвани, но
не и решавани“ и че сме се примирили „със застоя и безвремието, с
липсата на цели и реформи“, очевидно е, че е нужна не просто смяна на
отделни политики, а радикална трансформация най-малко чрез цялостна
смяна на караула във вътрешен и външен план. Може би затова в трите си
минути Радев не намери място дори за една дума за Европейския съюз (да
не говорим за НАТО) – явно спрямо тях той е възприел принципа за
покойника – или добро, или нищо.
В отговор на този радикализъм на политическата атака премиерът Борисов възприе познатата си поза на несправедливо обиден труженик за общественото благо, който въпреки всичко не спира да вдига доходите в страната и да строи магистрали. Тоест ГЕРБ и неговата коалиция са символ на растежа и нормалността, а критиците не знаят какво говорят. И речта на президента, и отговорът на премиера могат да бъдат просто пропуснати като част от политическата риторика. Каквото повикало, такова се и обадило. Речта на Радев може да мине просто като проява на лош вкус, а отговорът на Борисов – като рециклиране на пиар образа му на инфраструктурен строител с национални и международни амбиции.
Два едновременни процеса
Но
проблемът с тези две говорения – радикално негативното на Радев и
радикално позитивното на Борисов – е, че истината не е между тях, а
отвъд тях. Имаме два едновременни процеса, които определят
събитията в страната. Първо, през последните две десетилетия България
изживява безпрецедентен по рода си икономически възход основно заради
позитивите от членството си в ЕС. Второ, България пропусна да се
възползва пълноценно и максимално от шансовете, които получи, защото
създаде корупционно-захващащ модел на управление, потискащ и пречещ
както на местната предприемаческа инициатива, така и на чуждестранните
инвестиции.
С радикалния си негативизъм Радев рискува да изгори юргана заради охранените бълхи, захванали държавността. С радикалния си труженически позитивизъм пък Борисов нормализира въпросните паразити като необходима част от политическия пейзаж. Задачата на здравия разум не е да „балансира“ между президент и премиер, като изгори половината юрган и се отърве от половината нелегитимни негови обитатели. Нужни са точна диагноза във формулировката на проблема и смели идеи за решаването му. В новогодишните послания всъщност отсъстваха и двете.
