„За истината“ препубликува анализ на Емилия Милчева от „Дойче Веле“.
В България монументът на Червената армия окупатор просъществува 35 години след демократичните промени. Същевременно в страната все още няма паметник, нито паметна плоча на българските ѝ жертви – на онези 120 застреляни или прегазени, които са известни. Държавна агенция „Архиви“ публикува (непълен) списък на жертвите на съветската окупация на новия си уебсайт „Съветската окупация в България (1944 – 1947 г.)“, съставен въз основа на три архивни документа, които съхранява.
Датата за пускането му е избрана неслучайно – преди точно 80 години, на 9 септември 1944, на власт идва правителство на Отечествения фронт с помощта на силите на Трети Украински фронт на Червената армия. За тригодишната окупация съветските войници в България, заедно с преминаващите за фронта, са стигнали 600 000 души.
Спотаяване на истината. И промиването на мозъци.
Четвърто десетилетие продължава спотаяването на истината за действията на съветските окупатори, която се процежда благодарение на усилията на отделни историографи и изследователи. Новите проучвания на екипа на държавните архиви е част от дигиталната колекция „Архивите говорят“ и, както обясняват от институцията, целта е да бъде запълнена „важна и съществена празнина в познанията на цялото ни общество за близкото минало“.
В тази празнина обаче „потънаха“ няколко поколения българи. А липсата на ясна публична и институционална комуникация по темата заедно с образователните дефицити за ролята на Русия в българската история задълбочи проблема. След 1989 година историята, която се преподава в училищата, бе трансформирана от „вечна признателност към Съветската армия освободителка“ към някои факти, с големи недомлъвки, липса на по-широк контекст, телеграфно представени – и пречупени през личните предубеждения на учителите.
На този хлъзгав терен, пропит от носталгични симпатии към Русия и избледняваща памет за близкото минало, могат да бъдат посети всякакви семена на съмнение в евроатлантическия избор на България и скептицизъм в ЕС. И руската пропаганда сее и жъне шествия с георгиевски лентички, руски знамена, проруски партии и симпатии към руския агресор, представен като спасител.
Проучване на неправителствената организация GLOBSEC, огласено в началото на годината, показа, че почти няма разлика в начина, по който най-младите и най-възрастните българи възприемат Русия, смятана за заплаха от 34% от тези между 18 и 24 години и 27% от хората над 65 години. За 39.4% от младите българи Украйна е виновна за войната. От Института за глобални анализи коментираха тогава, че сред основните причини за тези нагласи е българската образователна система, която затвърждава проруски възгледи – заедно с дезинформация, „липсата на преоценка на миналото, включително по-критично представяне на комунистическия период“.
За сметка на „благодарния български народ“
На сайта за съветската окупация са качени оригинални документи, сред които постановление на правителството от 10 ноември 1944, с което се одобрява протокол на БНБ да се оставят „за разположение на съветските военни власти – за сметка на държавата – на 1 500 000 000 лeва и 129 000 000 динари за издръжка“. Тези 1.5 милиарда лева и 129 милиона динара са дребна част от сумите, които, по силата на Съглашението за примирие, България трябва да изплаща и да предоставя гориво, храна и др. стоки, необходими на съветското командване.
За сравнение приходите в българския бюджет през 1944 година са били 38.7 милиарда лева, а през същата година България е изнесла стоки за 11.4 милиарда лева. Но още на следващата година „средноевропейските страни бяха заместени във външната ни търговия от съседните държави и главно от СССР. Последният участвува с 80% в стойността на вноса и с 95% – на износа“, пише в друг оригинален документ – отчет на ръководството на БНБ за 1945 година (централната банка e публикувала на своя сайт годишните си отчети от 1884 насам, б.а.).
„Червената армия встъпи в България с единствената цел да помогне на българския народ да се освободи от германското иго, завинаги да свърши с германската опасност за свободата и независимостта на българския и всички други славянски народи“, гласи позив от командването на Червената армия, показан в сайта на държавните архиви. В действителност армията на СССР „освобождава“ България от националния суверенитет, от свободата на словото и партийния плурализъм, от най-ценните държавни архиви, от частната собственост – от всички присъщи за демокрацията ценности.
„Доброволните“ лепти за МОЧА
Тя оставя паметници и дружества за българо-съветска дружба, които започват да се роят още през 1946 година. За монумента в Княжеската градина решението е взето през 1949 година от правителство с председател Васил Коларов, но средствата за него „благодарният български народ“ започва да събира две години по-рано. На сайта на архивите са публикувани документи, свидетелстващи как са събирани сумите.
Писмо от Министерството на народното просвещение до Чепеларската смесена гимназия „във връзка със снабдяването и внасянето на сумите за фонд „Паметник на Съветската армия“ показва например събрани 2047 лева. В друго писмо на Централния кооперативен съюз до неговите сдружения се разяснява за „величавото дело“ за паметника и каква разяснителна работа да се свърши сред членовете кооператори, „за да ги подканят да дадат доброволно лептата си за осъществяване на това грандиозно дело“. По този… „доброволен“ начин, чрез народни комитети, създавани към тези на Отечествения фронт, от хората са прибрани над 20 милиона лева. 37-метровото творение се открива през 1954 година – в края на предишната е смазано горянството, въоръженият български бунт срещу наложения от Москва режим, властта е приключила и с николапетковистите. Червеноармеецът с вдигнат към небето „Шпагин“ ознаменува края на съпротивата срещу „народната власт“.
„[…] В обект на почитание беше превърнат дори първият съветски танк, прекосил българската граница“, посочва в представянето на проекта председателят на Държавна агенция „Архиви“ Михаил Груев. Той отбелязва, че до Комисарството по изпълнение на съглашението за примирие достигат само най-скандалните и сериозни случаи за различни грабежи и издевателства на съветските войски в България. „Стотици други остават за сведение само на близки роднини или на местните власти, които изпитват и срам, и неудобство, и страх да съобщават по-нагоре по веригата“, обяснява изследователят.
На 9 септември да си върнем националната памет.
