В българския Биг брадър на простащината

Хора, жадни за власт напират за известност – рекламата за тях е толкова по-голяма, колкото по-голям е скандалът. А ние седим и се възмущаваме, и пак седим. И позволяваме да ни пълнят главите с истински измислици. Това пише в коментар за „Дойче веле“ проф. Ивайло Дичев.

Илюстративна снимка: „За истината“

Поредната агресия на Валери Симеонов освен искания за оставка предизвиква и някои размишления. Първо: хора като него – у нас и по света – дойдоха на власт чрез брутално прекрачване на най-елементарни морални норми, които смятахме за самоочевидни. Сидеров атакува физически, а подобна проява този месец имаше и крайнолевият му колега Меланшон, обвинен в преразход на пари по време на изборите. Орбан обявява Сорос за демон, който движел либералите по света. В същото вярва и всеки уважаващ себе си привърженик на БСП. Тръмп пък нарича мексиканските мигранти с езика на Динко и Перата.

Нарочно давам примери от ляво и дясно – старите координати отстъпиха пред новата програма, която скромно наричат „рестарт на системата“. Ликвидиране на старите партии, анулиране на международни договори и ангажименти, отхвърляне на правила, закони, морални норми. Какъв е политическият смисъл от това на пръв поглед самоубийствено движение? Ето какъв: жадни за власт хора влизат в общественото полезрение; колкото по-голям е скандалът, толкова повече говорим за тях. Няма лоша реклама, нали така? Едва ли някой знае какво точно е вършил Валери Симеонов като шеф на демографската политика – позиция, очевидно създадена заради коалиционното му его. Затова пък няма месец, в който да не говорим за поредния скандал, който е натворил – застрояване на Пирин, връщане на пушенето, спиране на музикални уредби.

Как се подменя сериозната политика

Новите политически бруталисти (моля да ме извинят едноименните архитекти) подменят сериозната политика с жестикулации като персонажи от един тотален Биг брадър, а ние, гражданите, превърнати в пасивна публика, седим и се възмущаваме, и пак седим, и пак се възмущаваме, но все не спираме телевизора.

Новото от няколко години е, че в тази игра се включиха и теоретици. Започнаха да подават удобни научни термини, които политиците, разбрали-неразбрали, почват да размахват като бухалки. Просташките обиди, които нажежават публиката на Биг брадър-а и увеличават гледаемостта, например бяха представени като борба с „политическата коректност“. Вярно, има такова нещо в Америка, чели сме, някои сме го и виждали. Но какво точно трябва да значи то у нас? Обясняват ни, че лошите либерали забранявали да се казват някои неща – например, че циганите били генетично увредени, че бежанците до един били джихадисти и тъй нататък. Странно как не извадиха този аргумент при последната словесна смелост на Симеонов на гърба на майките; май по върви да си борец срещу цензурата, когато ругаеш чуждите, отколкото своите?

Аз лично не виждам никаква политическа коректност в България – всеки псува, обижда, подиграва, както си иска. А тъжното е, че цялата тази работа звучи като смелост – право, куме, та в очи. Но кой точно налага измислената политическа коректност, аз така и не разбирам. Държавни стандарти ли има какво да се говори и какво не? Аз знам само за Наказателния кодекс, който позволява гражданите да защитават честта си, когато са обидени. Или цялата работа е в това да се атакуват малкото останали възпитани хора, които опитват да се съпротивляват на избликналата отвсякъде диващина? У нас на едно място слагат по-градските, по-образованите, по-заможните и ги превръщат във враг на масовия избирател.

Война, която се води с псевдопонятия

В новата идеологическа война на въоръжение влизат и псевдопонятия като прословутата „джендър идеология“ – самият ни министър на образованието се оказа без имунитет срещу тази глупост. Какво точно значи тя? Кой е джендър идеолог? Взеха да цитират Джудит Бътлър, макар че не знам дали са я чели. Истинският източник на понятието „джендър идеология“ са американските евангелисти, които явно имат влияние върху православната ни църква (дали пък не почва някаква православна реформация?). Във всеки случай аз не познавам хора, които се борят за това всеки да може да сменя пола си по свободно хрумване – а че някой може яростно да се бори с тези несъществуващи джендър фантоми, е явление от сферата на психиатрията.

По-сериозно внимание заслужава вятърната мелница на мултикултурализма, която новите традиционалисти редовно атакуват. Понятието е свързано с общества, в които живеят компактни мигрантски маси. На някои места – като във Франция – ги интегрират целенасочено и с държавна политика, на други – като в САЩ – ги оставят да се справят сами в общностите си, на трети – като в Германия – отказват да ги интегрират с надеждата, че гостите-работници (гастарбайтери) някой ден ще си отидат.

Може хипотетично да разсъждаваме каква политика бихме имали, ако при нас биха дошли мигранти. Само че у нас мигранти просто няма и тази тема не стои. Тук има традиционни населения, които съжителстват ту по-добре, ту по-зле от векове. Аналог на нашето положение биха били англичани, шотландци, ирландци и уелсци в Обединеното кралство. В какъв смисъл можем изобщо да разсъждаваме дали да признаваме, или да не признаваме правото на мюсюлманите да празнуват байряма? Националната политика е политика на всичките хора, които живеят тук, и в това няма никакъв либерализъм, просто демографски факт. А и т.нар. възродителен процес, който опита да заличи едно малцинство със сила, не беше никакъв консерватизъм, а просто тоталитаризъм.

Без либералната демокрация нямаше да има власт и за тези популисти 

Впрочем тук е и ключът към разбирането на либералната демокрация – онази, която е основният враг на популистите от дясно и ляво днес: това понятие няма общо с глобалния капитал и финансовите спекулации, както се опитват да ни внушават. Либерална демокрация е онази, която съумява не само да следва волята на мнозинството, но и да пази малцинствата, та дори отделните човешки същества, интересите им, достойнството им. (Вярно, това е по-трудното, изисква висок етап на развитие, който нашето общество за жалост може и още да не е достигнало).

Това не е демокрация на либералите, защото зад нея днес в Европа стоят и консерватори, и социалисти. Без либерална демокрация става невъзможна дори критиката на либералната демокрация, която предполага правото свободно да изразяваш мнението си. Това непрекъснато я подкопава, но и помага чудодейно да оцелява.