BG | EN

35 години от един героичен български подвиг – достигането до „дъното на света“ от 14 варненци

През ранната пролет на 1989 г. една варненска експедиция постига нещо
изключително сериозно за времето си. Отбор от 14 души от пещерен клуб
„Галата“ успява да достигне до края на най-дълбоката за тогава пещера в
света – 1358-метровата френска „Жан Бернар“, която се намира в
Савойските Алпи.

Стартът е на 22 март, а на 8 април петима от членовете на експедицията
достигат до сухото дъно, наричано още „подземния Еверест“ или „дъното
на света“. От тях единствено Христо Райков преодолява под вода първата
от наводнените земни галерии. Така той става едва третият човек в света,
след двама французи, който стига до „дъното на света“. Постижение,
ненадминато и до днес.
35-годишнината от експедицията бе отбелязана в Музея за нова история на
Варна. Пред сериозен брой публика бе прожектиран документален филм за
подвига, в който се виждат тежките условия, при които е извършен той.
Самият Христо Райков сподели спомените си и задоволи любопитството
на присъстващите, отговаряйки на въпросите им. Освен спелеолог, той е и
алпинист, а срещу името му стоят изкачвания на върхове като Гранд Жорас
в Алпите по „стената на смъртта“, Матерхорн в Алпите, Елбрус в Кавказ,
Тенгри Хан в Тян Шан, Ленин в Памир и др. Бил е и в разширения състав
за експедицията до Еверест през 1984 г., но отпада от окончателната
селекция.


Днес той е на 67 години и работи като психолог, но не спира да помага със
съвети на водолази, пещерняци и алпинисти.
Подготовката за „Жан Бернар“ е отнела около две години, като всеки от
членовете на екипажа е разчитал и на опита си от други експедиции.
Тогава те са получили подкрепа от голяма част от варненската
общественост. „Много предприятия участваха с дрехи, с храни, с
екипировка. Имахме дори специални комбинезони от БМФ, сини
гащеризони, с които много се гордеехме“, сподели той.
Целият отбор е пътувал до мястото с автобус, като на отиване е минал през
Генуа, от където е закупил част от екипировката си.
Райков с усмивка споделя, че често са го питали „Къде са били шерпите?“,
и бързо уточни, че такива има само в Хималаите, а помагачи в пещерата са
си били единствено хората от варненския екип.

„Ако нямаше тази симбиоза, физически и метафизически приемане на
релефа, на пещерата, на характера и излъчването на пещерата, нямаше как
да успеем. Единственият начин беше да се слеем с обстановката, да
възприемем, че сме част от нея, и да заработим в един общ организъм.
Нямаше никакъв вариант за отказване. На никой от цялата група нито за
миг не му е минало през ума да се откаже“, разкри той пред гостите на
прожекцията.
Входът на пещерата е на малко под 2000 метра надморска височина. Преди
това спелеоклубът е бил на експедиция в Кавказ. Там пещерата е била с
огромни размери и пространство. Христов уточни, че „Жан Бернар“ е
характерна с точно обратното – тесни галерии, тясно пространство, много
трудно придвижване. „Тя психически смазваше с геоморфологията си.
Самият път, който трябваше да извървим, беше някъде около 16-17 000
метра. Това нещо трябваше да се екипира, да се преодолее. Имаше хора,
които прекараха телефонен кабел, така наречената катюшка. Това също
беше за първи път като идея. Ние прекарахме телефон и всеки път имахме
връзка. Нещо, което французите много оцениха“, върна се назад в годините
Райков.


За достигането си до дъното на пещерата той разкри нещо много
интересно: „Въздухът, предполагам, че е от сътворението на земята – никой
не е влизал, освен тези двама французи преди мен, и аз“.
Периодът от годината не е избран случайно. Тогава всичко е замръзнало и
пещерата е суха. През лятото подобна експедиция би била проблем, тъй
като ако падне един дъжд пещерата се наводнява. Имало е дори смъртни
случаи точно поради тази причина. „Въжетата се ползваха само за
отвесите, които трябваше да преодолеем. В останалите случаи не се е
ползвало въже. Телефонният кабел, който разпънахме, беше около 16 000
метра. Използвахме метода на така наречената совалка, в която се
застъпваме. С Наско Ламбов тръгнахме първи, за да екипираме пещерата.
Общо взето, с него екипирахме цялата пещера. Там, където трябваше,
пуснахме отвеси. Най-важното бе да се екипира пещерата и след нас вече
другите започват да зареждат – лагери, оборудване, храна, техника и т.н.
Това нещо е в някакъв цикъл, всички работят, за да не се застъпваме.
Имаше невероятна симбиоза между нас. Работеха изключително точно,
колективът беше съвършен. Проблемите бяха с ниските температури и
това, че бяхме буквално във вода през цялото време. Въздухът не е бил
проблем, налягане няма. Шокът от студената вода се преодолява с
движение. На 4-5 дни излизахме да възстановим. На три етапа успяхме с

Наско да екипираме цялата пещера“, разказа още пещернякът. Връщайки
се назад в годините, той си спомни, че почти никой не ги е посрещнал при
завръщането им във Варна. Неглижирането на успеха от страна и на
медиите отдава на тогавашното време на политически сътресения в
България.
Ето какво сподели Райков в специално интервю за „ЕкоВарна“:

Тази статия е създадена от „Обществен център за околна среда и устойчиво развитие“ (ОЦОСУР) в рамките на проекта за подкрепа на независими регионални медии на Сдружение с несторанска цел „Про веритас“. Мненията, споделени в него са на ОЦОСУР и не непременно са споделени от „Про веритас“.

Истината струва скъпо. Ако сте я открили тук – подкрепете ни!

Най-четени: Още за новините

Още от автора

Ще остане ли „Младежки дом – Варна“ на младежите? 

„Една от сградите на Общинския детски комплекс във Варна (до хотел „Черно море“) е твърде апетитна. Намеренията към нея не са на Общината, а на някои от строителите във Варна. И ако Общинският детски комплекс го няма в тази сграда, много лесно ще се осъществят намеренията им“, твърди Дарина Иванова, дългогодишен експерт „Младежки дейности“ към Община Варна и граждански лидер.

Ученици от Варна подаряват авторска игра за отпадъците (подкаст)

Ученици от Първа Езикова гимназия във Варна създадоха настолна игра за разделното събиране на отпадъците. "Пътешествията на Кутийка – картонената кутия за пица търси своето място. Помогнете ѝ!" е идея на дванадесотокласници профил „География и икономика“ към гимназията. Насочена е към деца на възраст между 3 и 11 години. Целта е да ги научи на правилно разделяне на отпадъци и съответно рециклиране, разказа Карина Цветкова, ученичка в 12-ти клас.

Побити камъни – история в сегашно време за каменна гора, потънала в отпадъци

Отбиваме вдясно от магистралата за София, само на 15-ина минути с кола от Варна. Движим се по черен път. От едната страна се нижат микросметище след микросметище. Ясно личат следи от багер, явно разчиствал купищата боклук. От другата е кално трасе, представляващо писта за мотокрос. Стигаме до малка полянка с черни кръгове изгоряла трева и почти изпепелен ствол на дърво.

Още за новините

Падна последната пречка пред тунела под Шипка – не е „заплаха за естествените екосистеми“

Съдът отмени окончателно решението на Министерския съвет, с което е приет Плана за управление на природен парк "Българка". Това означава, че последната пречка пред строителството на тунела под Шипка падна и сега на ход е държавата.

Общински съветници от ГЕРБ в Стара Загора лобират в полза на бивш офицер от ДС и подсъдим по делото „Масларова“

ъпреки забраната в Закона за устройство на територията общинският съвет в Стара Загора одобри проект за изменение на Общия устройствен план на община Стара Загора в частта му за имот със статут на озеленена територия за публично ползване в устройствена зона за вилно селище.

Побити камъни – история в сегашно време за каменна гора, потънала в отпадъци

Отбиваме вдясно от магистралата за София, само на 15-ина минути с кола от Варна. Движим се по черен път. От едната страна се нижат микросметище след микросметище. Ясно личат следи от багер, явно разчиствал купищата боклук. От другата е кално трасе, представляващо писта за мотокрос. Стигаме до малка полянка с черни кръгове изгоряла трева и почти изпепелен ствол на дърво.