1989 и „танцът на мечките“

За истината публикува текст на Тони Николов от Портал „Култура“

В дни като тези, в които връщаме стрелките на времето назад, всеки има шанса да покани на танц историята. При условие, че е живял онова време, че помни и че има какво да разкаже.

Съхранените и преизлъчвани от телевизиите кадри за случилото се около и след 10 ноември 1989 г. провокират паметта, но днес ми се струват някак „обезцветени“ – не само заради стареенето на лентата, което е неизбежно, а и заради невъзможността два пъти да видиш с едни и същи очи онази епоха, пораждаща множество днешни въпроси.

Точно така ли е било? Възможно ли беше да бъде иначе? Защо никой не понесе отговорност за престъпленията на комунистическия режим? Как се стигна до онова мъчително разделение в обществото, което разприятели близки хора и дори разпадна семейства? Идеологията ли се оказа по-силна от истината? Или интелигенцията, призвана да бъде алтернатива на Партията-държава, проигра „великото си време“ (според метафората на д-р Желю Желев)? Трябваше ли преходът да има такава социална цена? Къде отиде онази небивала надежда на хората, която струи от репортажите?

Сигурно е могло да бъде друго, дори „иначе“. Ала тогава и всички ние, живелите по онова време, е трябвало да бъдем „други“. А бяхме такива, каквито сме. С онзи хоризонт, жизнен опит, илюзии, надежди, еуфории и бързи разочарования.

За това ли мечтаехте тогава? – попитаха ме онзи ден в двора на Софийския университет двама студенти по история. Какво да им отговоря? Как да им обясня, че това може и да изглежда малко (днес), но е наистина много (спрямо тогава). Спрямо пълния дефицит на соца (на свобода, права, ресурси и каквото се сетите друго). Спрямо задъхването от „застоя“, разразил се в неимоверна катастрофа на комунистическата утопия – не само у нас, но и в цяла Източна Европа. Слушаха ме внимателно, но не знам дали свидетелството на един студент трети курс философия през 1989 г. ги е убедило. Затова пиша тези редове.
Всичко, което трябва да знаете за:30 години след 1989 (37)

Наскоро четох едно есе на хърватския философ Борис Буден, който настоява, че комунизмът би трябвало да се разказва през края си, инак е непонятен и пак ще затънем в илюзии. Затова ще се опитам да го разкажа през нахлулите у мен спомени за граничната дата 10 ноември 1989 г. В огледалото за обратно виждане, което със сигурност днес побира много повече, отколкото съм мислил или подозирал навремето.

И тъй, в спомена ми онзи 10 ноември беше ден като всеки друг ноемврийски ден – мрачен, дъждовен и неприветлив. След някакъв ранен семинар по философия бях заседнал над куп книги във втора читалня на Народната библиотека. А библиотеката тогава – по борхесовски – бе много особено място. Не само място на знанието, място за четене (на разрешени – или полуразрешени книги), за което ще разкажа след малко, но и място за срещи и разговори. Именно в коридорите на Народната библиотека или пред нея се запознах с мнозина основни лица през 1989 г., включително с Желю Желев. В свят без мобилни телефони и социални мрежи тъкмо там можеше да бъде открит и търсения от вас човек – след кратка обиколка между втора и четвърта читалня. И тази история на Библиотеката и Университета някой ден също трябва да бъде написана.
Но да се върнем към сутринта на 10 ноември. Спомням си как в предверието с каталозите отново съзрях фигура в синя униформа, която вадеше чекмеджета от публичния каталог, слагаше ги на дървената маса край заемното гише и отбелязваше по фишовете нещо със синя химикалка. Процедура със сигурност непонятна на по-младите, затуй пояснявам: ставаше дума за „спеца“ на библиотеката, който попълваше списъка на „забранените“ с още „проскрипции“, както в древния Рим са наричали обявените вън от закона лица. В предишни дни бях прегледал чекмеджетата, над които бе шарила неговата химикалка, и със смайване установих, че бе вкарал в „забраната“ книги на Блага Димитрова, двете стихосбирки на дисидента Петър Манолов, за чиято гладна стачка знаехме от „вражеските радиостанции“ и сигурно още немалко други. Кой би могъл да прецени списъка на забраните в огромния архипелаг на каталога? Пак в коридорите на библиотеката позната журналистка по-рано ми разказа, че в редакциите на вестниците имало обаждания „откъдето трябва“ до отговорните редактори. Характерен с безапелационността си глас нареждал редакторът да вземе химикалката и да запише имената на „зачеркнатите“: Блага Димитрова, Борис Христов, Георги Мишев и т.н. Не, списък с подпис и печат нямало да се разпраща „официално“ из пресата, но всеки да си „знаел“. Иначе

И пак опираме до онова „иначе“, тъй трудно поддаващо се на описания в наши дни. Трябва да си роден с кода на Оруеловото „двоемислие“, за да проумееш границата и да схванеш разликата. Лично на мен играта с тази граница и срещата със „спеца“ в синята униформа ми се размина на косъм след една младежка наивност от март 1989 г. Докато четях в студентската втора читалня и ровех из разпръснатите по коридорите каталози, непрекъснато се натъквах на иззети фишове с автори, „зачеркнати“ от системата. На едно място книгата на Мерло-Понти за комунизма („Хуманизъм и терор“) я имаше (по недоглеждане), на друго я нямаше, от преподаватели пък разбрах, че в „скрития“ (служебен) каталог има всички емигрантски книги на Николай Бердяев, да не говорим за Солженицин, Шаламов и какво ли не още. Вратата на този служебен (закрит) каталог бе само на няколко метра от втора читалня, но се заключваше с верига, да не говорим за огромния надпис „Вход за читатели строго забранен!“. И не щеш ли на 8 март в късния следобед видях, че заветната врата е отворена, а усмихнати библиотекарки кръжат из етажа за почерпка. Както се казва, сега или никога Минах през входа с бележник в ръка и с треперещи ръце започнах да си преписвам имена и сигнатури Страница след страница. Не можех да повярвам, че „царството на свободата“ би могло да е толкова близко. На много от книгите имаше означенията СПФ (спецфонд), за който знаех, че се изисква специално разрешение. И все пак

В следващите дни и седмици направо не излизах от читалнята. За всеки случай пишех името си нечетливо (и с произволно място), ако някой дойде да провери какво чета. И изглежда съм прекалил, щом след няколко седмици видях на няколко от поръчките си резолюции с червен химикал, привикващи ме да се явя в стая номер (забравил съм номера), вдясно от пропуска, където се помещаваше въпросния „спец“. Изчезнах от Народната библиотека за седмица с надеждата да ми се размине. И, слава Богу, така и стана.

Ето защо срещата със „спеца“ в утрото на 10 ноември обяснимо не ме „зарадва“. Едва заех мястото си в читалнята (засядайки над книги от „единия“ и „другия“ каталог) и някой ме побутна по рамото. Мой състудент от Разград, когото (за мой срам!) знам и до днес само с „новото му име“. Но как да попиташ тогава – не само от страх, а от неудобство от причиненото унижение

През лятото бяхме на дълга, извънредна бригада за кайсии и тютюн в Лудогорието и с очите си видях закованите с дъски домове, претрупаните с покъщнина коли, поели към турската граница, изпълненията на „вътрешни войски“, мъката на българските турци Та той ми даде знак да излезем за малко. Разговорихме се отвън и ми каза, че след малко отива „за куфари“ в ЦУМ Пояснение с днешна дата: на прогонените турци не се продаваха никакви вещи по места – куфари, дрехи, лекарства Затова бяха принудени да пътуват до големите градове и най-често до София, където, разпознаеха ли ги, пак не им продаваха нищо.

Та си спомням как този мой колега излизаше от лекции – с „по-столичен вид“ – за да купува от ЦУМ куфари и пътни чанти на близки и познати. Този път ми се стори малко странен и по-особен. Допуши цигарата си, смачка я, после каза, че и той заминава „натам“. Някаква буца заседна в гърлото ми. Прегърнахме се и оттогава не съм чул нищо за него. Може да прочете тези редове и да ми се обади, кой знае

Докато се прощавахме, откъм „Шипка“ изникна гъдулар с мечка. Двете неща – лицето на И. и изправената на два крака мечка под звуците на гуслата странно са се навързали в спомена ми.

Върнах се в читалнята, но, честно казано, изобщо не ми беше до четене. Отидох да си взема кафе от подземието на библиотеката и по пътя вече не помня кой ми каза, че нещо „май“ се случва или вече се е случило. Живков Не беше за вярване. Нали се бяхме родили с телевизионните новини за другаря Живков, а и щяхме да вървим срещу „жълтата пяна на преустройството“.

Лицата на хората постепенно се променяха, събираха се на групи, шушукаха си, че има „промяна“. И че май няма да чакаме „биологичния фактор да се каже думата“, по формулата на един наш преподавател по философия. Спомням си как всички търсихме 2 стотинки за телефона на стълбите, как предпазливо питаме приятели и близки чули ли са нещо. Повечето бяха „чули“.
Спомням си и как една голяма група се събрахме да гледаме новините в 20 ч., за да се убедим, че „фактът е факт“. Тогава за първи път видях кадрите с „онзи Живков“ от пленума, сякаш ударен с гръм, който не знаеше на кой свят живее. Чух и лицемерните речи на неговите „другари“, които му изказваха пожелание за „творческо дълголетие“ и благодарност от името на партията (която после му отнеха с указ!). Не знам защо, но още тогава в съзнанието ми изникна усещането за някакъв „политически панаир“, а кадрите с Живков се сляха в съзнанието ми с образа на мечката, заставена да стои на два крака пред библиотеката.

И този образ на „танцуващата мечка“ пак се върна тези дни в съзнанието ми, благодарение на полския журналист Витолд Шабловски. Той в поредица от репортажи за „Газета Виборча“ се опита за разкаже преди години трансформациите в Източна Европа през опита на вече свободните „мечешки танцьори“ в резервата край Белица. Стигайки до следното заключение:
„Изведнъж си дадох сметка, че в голяма част от посткомунистическите страни се случиха идентични процеси. На даден етап промяната започна да ни измъчва На много места и на най-различни равнища тези промени започнаха да получават неблагоприятен отзвук. Тогава научих историята за Белица, където учат мечките как да бъдат свободни. Учат ги, учат ги, но в определен период те правят крачка назад. Или две или пет крачки назад – и отново започват да играят танца, на който са ги учили от деца. Стори ми се, че тъкмо това се случва с нас, затова и се опитах да го разкажа„.

Така и ние тези дни каним историята на танц. Въпросът е в стъпките и накъде водят те.

Текстът е от портала „Култура“