
Снимка: x3 от Pixabay
За истината публикува текст на Тони Николов от Портал „Култура“
В дни като тези, в които връщаме стрелките на времето назад, всеки има шанса да покани на танц историята. При условие, че е живял онова време, че помни и че има какво да разкаже.
Съхранените и преизлъчвани от телевизиите кадри за случилото се около и след 10 ноември 1989 г. провокират паметта, но днес ми се струват някак „обезцветени“ – не само заради стареенето на лентата, което е неизбежно, а и заради невъзможността два пъти да видиш с едни и същи очи онази епоха, пораждаща множество днешни въпроси.
Точно така ли е било? Възможно ли беше да бъде иначе?
Защо никой не понесе отговорност за престъпленията на комунистическия
режим? Как се стигна до онова мъчително разделение в обществото, което
разприятели близки хора и дори разпадна семейства? Идеологията ли се
оказа по-силна от истината? Или интелигенцията, призвана да бъде
алтернатива на Партията-държава, проигра „великото си време“ (според
метафората на д-р Желю Желев)? Трябваше ли преходът да има такава
социална цена? Къде отиде онази небивала надежда на хората, която струи
от репортажите?
Сигурно е могло да бъде друго, дори „иначе“.
Ала тогава и всички ние, живелите по онова време, е трябвало да бъдем
„други“. А бяхме такива, каквито сме. С онзи хоризонт, жизнен опит,
илюзии, надежди, еуфории и бързи разочарования.
За това ли мечтаехте тогава? – попитаха ме онзи ден в двора на Софийския университет двама студенти по история. Какво да им отговоря? Как да им обясня, че това може и да изглежда малко (днес), но е наистина много (спрямо тогава).
Спрямо пълния дефицит на соца (на свобода, права, ресурси и каквото се
сетите друго). Спрямо задъхването от „застоя“, разразил се в неимоверна
катастрофа на комунистическата утопия – не само у нас, но и в цяла
Източна Европа. Слушаха ме внимателно, но не знам дали свидетелството на
един студент трети курс философия през 1989 г. ги е убедило. Затова
пиша тези редове.
Всичко, което трябва да знаете за:30 години след 1989 (37)
Наскоро четох едно есе на хърватския философ Борис Буден, който настоява, че комунизмът би трябвало да се разказва през края си, инак е непонятен и пак ще затънем в илюзии. Затова ще се опитам да го разкажа през нахлулите у мен спомени за граничната дата
10 ноември 1989 г. В огледалото за обратно виждане, което със сигурност
днес побира много повече, отколкото съм мислил или подозирал навремето.
И
тъй, в спомена ми онзи 10 ноември беше ден като всеки друг ноемврийски
ден – мрачен, дъждовен и неприветлив. След някакъв ранен семинар по
философия бях заседнал над куп книги във втора читалня на Народната
библиотека. А библиотеката тогава – по борхесовски – бе много особено
място. Не само място на знанието, място за четене (на разрешени – или
полуразрешени книги), за което ще разкажа след малко, но и място за
срещи и разговори. Именно в коридорите на Народната библиотека или пред
нея се запознах с мнозина основни лица през 1989 г., включително с Желю
Желев. В свят без мобилни телефони и социални мрежи тъкмо там можеше да
бъде открит и търсения от вас човек – след кратка обиколка между втора и
четвърта читалня. И тази история на Библиотеката и Университета някой
ден също трябва да бъде написана.
Но да се върнем към сутринта на 10
ноември. Спомням си как в предверието с каталозите отново съзрях фигура в
синя униформа, която вадеше чекмеджета от публичния каталог, слагаше ги
на дървената маса край заемното гише и отбелязваше по фишовете нещо със
синя химикалка. Процедура със сигурност непонятна на по-младите, затуй
пояснявам: ставаше дума за „спеца“ на библиотеката, който попълваше
списъка на „забранените“ с още „проскрипции“, както в древния Рим са
наричали обявените вън от закона лица. В предишни дни бях прегледал
чекмеджетата, над които бе шарила неговата химикалка, и със смайване
установих, че бе вкарал в „забраната“ книги на Блага Димитрова, двете
стихосбирки на дисидента Петър Манолов, за чиято гладна стачка знаехме
от „вражеските радиостанции“ и сигурно още немалко други. Кой би могъл
да прецени списъка на забраните в огромния архипелаг на каталога? Пак в
коридорите на библиотеката позната журналистка по-рано ми разказа, че в
редакциите на вестниците имало обаждания „откъдето трябва“ до
отговорните редактори. Характерен с безапелационността си глас нареждал
редакторът да вземе химикалката и да запише имената на „зачеркнатите“:
Блага Димитрова, Борис Христов, Георги Мишев и т.н. Не, списък с подпис и
печат нямало да се разпраща „официално“ из пресата, но всеки да си
„знаел“. Иначе
И пак опираме до онова „иначе“, тъй трудно поддаващо се на описания в наши дни.
Трябва да си роден с кода на Оруеловото „двоемислие“, за да проумееш
границата и да схванеш разликата. Лично на мен играта с тази граница и
срещата със „спеца“ в синята униформа ми се размина на косъм след една
младежка наивност от март 1989 г. Докато четях в студентската втора
читалня и ровех из разпръснатите по коридорите каталози, непрекъснато се
натъквах на иззети фишове с автори, „зачеркнати“ от системата. На едно
място книгата на Мерло-Понти за комунизма („Хуманизъм и терор“) я имаше
(по недоглеждане), на друго я нямаше, от преподаватели пък разбрах, че в
„скрития“ (служебен) каталог има всички емигрантски книги на Николай
Бердяев, да не говорим за Солженицин, Шаламов и какво ли не още. Вратата
на този служебен (закрит) каталог бе само на няколко метра от втора
читалня, но се заключваше с верига, да не говорим за огромния надпис
„Вход за читатели строго забранен!“. И не щеш ли на 8 март в късния
следобед видях, че заветната врата е отворена, а усмихнати библиотекарки
кръжат из етажа за почерпка. Както се казва, сега или никога Минах през
входа с бележник в ръка и с треперещи ръце започнах да си преписвам
имена и сигнатури Страница след страница. Не можех да повярвам, че
„царството на свободата“ би могло да е толкова близко. На много от
книгите имаше означенията СПФ (спецфонд), за който знаех, че се изисква
специално разрешение. И все пак
В следващите дни и седмици
направо не излизах от читалнята. За всеки случай пишех името си
нечетливо (и с произволно място), ако някой дойде да провери какво чета.
И изглежда съм прекалил, щом след няколко седмици видях на няколко от
поръчките си резолюции с червен химикал, привикващи ме да се явя в стая
номер (забравил съм номера), вдясно от пропуска, където се помещаваше
въпросния „спец“. Изчезнах от Народната библиотека за седмица с
надеждата да ми се размине. И, слава Богу, така и стана.
Ето
защо срещата със „спеца“ в утрото на 10 ноември обяснимо не ме
„зарадва“. Едва заех мястото си в читалнята (засядайки над книги от
„единия“ и „другия“ каталог) и някой ме побутна по рамото. Мой състудент
от Разград, когото (за мой срам!) знам и до днес само с „новото му
име“. Но как да попиташ тогава – не само от страх, а от неудобство от причиненото унижение
През
лятото бяхме на дълга, извънредна бригада за кайсии и тютюн в
Лудогорието и с очите си видях закованите с дъски домове, претрупаните с
покъщнина коли, поели към турската граница, изпълненията на „вътрешни
войски“, мъката на българските турци Та той ми даде знак да излезем за
малко. Разговорихме се отвън и ми каза, че след малко отива „за куфари“ в
ЦУМ Пояснение с днешна дата: на прогонените турци не се продаваха
никакви вещи по места – куфари, дрехи, лекарства Затова бяха принудени
да пътуват до големите градове и най-често до София, където, разпознаеха
ли ги, пак не им продаваха нищо.
Та си спомням как този мой
колега излизаше от лекции – с „по-столичен вид“ – за да купува от ЦУМ
куфари и пътни чанти на близки и познати. Този път ми се стори малко
странен и по-особен. Допуши цигарата си, смачка я, после каза, че и той
заминава „натам“. Някаква буца заседна в гърлото ми. Прегърнахме се и
оттогава не съм чул нищо за него. Може да прочете тези редове и да ми се
обади, кой знае
Докато се прощавахме, откъм „Шипка“ изникна
гъдулар с мечка. Двете неща – лицето на И. и изправената на два крака
мечка под звуците на гуслата странно са се навързали в спомена ми.
Върнах
се в читалнята, но, честно казано, изобщо не ми беше до четене. Отидох
да си взема кафе от подземието на библиотеката и по пътя вече не помня
кой ми каза, че нещо „май“ се случва или вече се е случило. Живков Не
беше за вярване. Нали се бяхме родили с телевизионните новини за другаря
Живков, а и щяхме да вървим срещу „жълтата пяна на преустройството“.
Лицата на хората постепенно се променяха, събираха се на групи, шушукаха си, че има „промяна“.
И че май няма да чакаме „биологичния фактор да се каже думата“, по
формулата на един наш преподавател по философия. Спомням си как всички
търсихме 2 стотинки за телефона на стълбите, как предпазливо питаме
приятели и близки чули ли са нещо. Повечето бяха „чули“.
Спомням си и
как една голяма група се събрахме да гледаме новините в 20 ч., за да се
убедим, че „фактът е факт“. Тогава за първи път видях кадрите с „онзи
Живков“ от пленума, сякаш ударен с гръм, който не знаеше на кой свят
живее. Чух и лицемерните речи на неговите „другари“, които му изказваха
пожелание за „творческо дълголетие“ и благодарност от името на партията
(която после му отнеха с указ!). Не знам защо, но още тогава в
съзнанието ми изникна усещането за някакъв „политически панаир“, а
кадрите с Живков се сляха в съзнанието ми с образа на мечката, заставена
да стои на два крака пред библиотеката.
И този образ на „танцуващата мечка“ пак се върна тези дни в съзнанието ми, благодарение на полския журналист Витолд Шабловски. Той в поредица от репортажи за „Газета Виборча“ се опита за разкаже преди години трансформациите в Източна Европа през опита на вече свободните „мечешки танцьори“ в резервата край Белица. Стигайки до следното заключение:
„Изведнъж си дадох сметка, че в голяма част от посткомунистическите страни се случиха идентични процеси. На даден етап промяната започна да ни измъчва На много места и на най-различни равнища тези промени започнаха да получават неблагоприятен отзвук. Тогава научих историята за Белица, където учат мечките как да бъдат свободни. Учат ги, учат ги, но в определен период те правят крачка назад. Или две или пет крачки назад – и отново започват да играят танца, на който са ги учили от деца. Стори ми се, че тъкмо това се случва с нас, затова и се опитах да го разкажа„.
Така и ние тези дни каним историята на танц. Въпросът е в стъпките и накъде водят те.
Текстът е от портала „Култура“