Снимка: Pixabay.
„За истината“ препубликува анализ на Даниел Смилов от „Дойче Веле„.
За значението на тази дата в българската история се спори много. За едни това е краят на комунизма и началото на демокрацията, за други – просто дворцов преврат. И в политологията има дебати, кога точно е започнал „преходът“ в България и дали 10 ноември 1989 е това начало. От чисто юридическа гледна точка на 10 ноември нищо толкова важно не се случва – просто смяната на дългогодишния лидер на БКП Тодор Живков. Важните законодателни и конституционни промени в България започнаха едва в началото на 1990 г. със създаването на Кръглата маса и опозиционните партии.
Краят на една историческа епоха
От гледна точка на управлението БКП запази абсолютната си власт на 10 ноември – просто ръководството ѝ се смени, както се беше случвало и по-рано след смъртта на Сталин. Все пак, дори и това да беше само, 10 ноември пак щеше да е „епохален“, доколкото в комунистическия режим управлението беше силно персонализирано. И падането на Тодор Живков, неговата невнятна физиономия и жалката картина, която той представляваше по телевизорите из цяла България, беше символният край на една историческа епоха. Но, разбира се, от този край сам по себе си не следваше някакво принципно ново начало, още по-малко демократично или либерално начало.
От гледна точка на БКП Десети ноември беше смяна на караула с дългосрочни последици. Живков беше изпаднал в немилост по отношение на Горбачов и СССР, тъй като беше консервативен дори по съветския вкус по това време. Падането му от власт сложи край на успешното „снишаване“ на българския комунистически ръководител и изчакването му бурята на „Перестройката“ да премине. От комунистическа гледна точка 10 ноември беше победа за крилото на Горбачов в България и „превратът“ със сигурност е бил ако не поръчан, то поне напълно съгласуван със съветското ръководство.
Десети ноември сам по себе си не създаде демократичната опозиция. Първата масова демонстрация (шествие) пред храма „Александър Невски“ беше организирана от „Екогласност“ и дисиденти на 3 ноември 1989 г. Преди това на 26 октомври пред „Кристал“ беше проведена акция на „Екогласност“ за събиране на подписи, която завърши с полицейско насилие. На 3 ноември за първи път около 4000 души скандират „Демокрация!“, без това да доведе до репресии. Като участник – студент първи курс – това скандиране за мен беше толкова ново и странно, че отначало не можех да чуя добре и разбера какво се вика. По същата причина мнозина около мен скандираха „Демонстрация“, докато разберем какво става. Всъщност СДС беше създаден доста по-късно, седмица преди първия значим митинг с ясни политически искания на 14 декември. Този митинг всъщност беше блокада на НС с настояване за моментална отмяна на чл. 1 от Конституцията, който легализираше водещата роля на БКП.
Какво стана ясно след падането на Стената
Въпреки всички тези факти, значението на 10 ноември е огромно за България и не бива да се омаловажава. Десети ноември беше българското ехо на падането на Берлинската стена във все още разделена Германия само ден по-рано. И всъщност това беше събитието с глобални и истински епохални последици:
– СССР де факто обяви, че „пуска“ Източна Европа да върви по свой път и че няма да се меси пряко с войски по модела на 1958 г. в Унгария и 1968 г. в Чехословакия. Това означаваше и за нашите комунисти, а и за много други хора в България, че БКП може да има формален монопол на властта, но зад него я няма Съветската армия, а още повече отсъства и народната любов. В този смисъл падането на Живков може да беше просто дворцов преврат, но ситуацията в страната по отношение на властта беше коренно променена;
– БКП продължи да се надява, а и много нейни съмишленици също, че тя ще удържи властта. Тези надежди всъщност се оправдаха почти до към есента на 1991 г., когато беше избрано първото демократично правителство на страната начело с Филип Димитров от СДС. Но след 10 ноември БКП загуби монопола върху публичната сфера и това беше много важно. Свободата на изразяване – макар че малцина знаеха, че така се нарича – вече беше налична. Прозаично формулирано, хората вече можеха да се събират, да говорят освободено, да умуват за форми на сдружаване. Това го изпитахме лично с колегите ми от „Политология“ (все още „Политикознание“), когато професорите и асистентите във Философския факултет на СУ рязко смениха говоренето, станаха силно критични към комунистическия режим и много от неговите практики. Далеч не всички бяха либерални демократи или изобщо демократи, но за всички беше ясно, че нещо е свършило и започва друго, съвсем различно;
– Макар че вероятно организиран или поне повлиян под една или друга форма от ДС, първият огромен митинг след 10 ноември (на 18 ноември) пред „Александър Невски“ затвърди усещането, че вече може да се говори публично и свободно. Помня как всички освиркаха мощно Румен Воденичаров, когато той за пръв път публично заяви, че на българските турци трябва да им се върнат имената. Освиркване е едно, но съвсем друго е след определени думи да те приберат директно в милицията, за да даваш обяснение и по-лошо. Тази възможност – сама по себе си – беше драматично епохално пропукване на тоталитарната държава;
– Вярно е, че на 10 ноември малцина си представяха ясно свободна и демократична България, само малцина знаеха изобщо какво представлява съвременната либерална демокрация, характерна за Запада. Дори след като беше станал лидер на СДС,Жельо Желев – един от най-изявените дисиденти на България – заявяваше, че е марксист. Но 10 ноември даде възможност на хората да извлекат логическите последици от случващото се в света. В крайна сметка щом Германия се обедини символно, а скоро след това и юридически, беше ясно, че пътят и на България към Запада се отваря. Дали ще тръгнем по него беше неясно, но изборът вече го имаше и той си беше наш, български. Тази ментална промяна – далеч не категорична и мигновена – беше драматична и много важна. И 10 ноември – като българското ехо на падането на Берлинската стена – е добър символ на точно тази промяна.
Свободата и демокрацията няма да угаснат
Този дебат е голям, но – поетиката настрана – свободата и демокрацията не са угасвали и вероятно няма скоро да угаснат. Затова и доколкото 10 ноември поотвори световната врата пред България за тези ценности, той ще има значение за страната. А ако тези ценности все пак загаснат и корабът на свободната демокрация започне да потъва в историята, сигурен съм, че ще има много желаещи да останат на него и да не го напускат. Защото някои от тях поне си спомнят достатъчно от живота без свобода и демокрация. А другите сигурно имат въображение.
