Фестивалът „Златната липа“ се фокусира в посока на Артхаус киното

Проф. Божидар Манов връчва наградата на Съюза на българските филмови дейци на актрисата Светла Тодорова на церемонията по закриване на фестивала.
Снимки: пресцентър на фестивала

От 29 май до 2 юни в Стара Загора се проведе осмото издание на международния кинофестивал за ново европейско кино „Златната липа“. Магдалена Ралчева – създател на фестивала и негов директор покани за председател на журито тази година професор Божидар Манов – кинокритик и преподавател в НАТФИЗ “Кр. Сарафов“. Венелина Попова разговаря с него за това как 9-те филма в конкурсната програма представят новото европейско кино.

Господин Манов, Вие бяхте за първи път на този фестивал, при това в качеството Ви на председател на международното жури. Кажете като кинокритик, който познава всички фестивали в Европа, достоен ли е да се съизмерва с тях „Златната липа“?

Този фестивал е много полезен, тъкмо защото се фокусира върху новото европейско кино и прави усилия да го реабилитира в претоварения с американски филми национален репертоар. Затова аз го подкрепям категорично. Възможността да се съберат филми от 16 европейски страни заедно с пакет от новото българско кино и да се покажат в едни много добри професионални условия, не бива да се подценява. „Златната липа“ е третият международен кинофестивал в България след по-старите и авторитетни „София филм фест“ и „Любовта е лудост“ във Варна, които вече наближават по трийсет издания. Фестивалът в Стара Загора е едва на 8 години, сега прохожда и осмисля себе си, но фокусът върху новото европейско кино е много важен. То не търси комерсиални резултати, поради това не е желано дори в собствените си киносалони, а в нашите няма все още регулирано присъствие. Същевременно през последната година и половина на пандемия, филмовият показ в кинозалите беше тотално разрушен – дългият локдаун, а след това режимът на ограничен достъп на зрители категорично съсипва тази част от филмовата индустрия.

При това единствено столичани могат да гледат филми в класически киносалони, макар и малко. Докато киното в провинцията беше поставено заедно с всички останали комерсиални стоки в МОЛ-вете.  

Това е извън съмнение. В София картината е същата. Големите киносалони с добри условия за зрителите и качества на прожекцията са си в МОЛ-вете. На пръстите на едната ръка се броят т.нар. „артхаус“ киносалони като Дома на киното, филмотечното кино „Одеон“, малкият кинокомплекс G8, Евро-българският културен център. Тези киносалони мъчително отстояват статута на некомерсиалното кино, което е извън мейнстрийма, за да показват артхаус филми на един все още оцелял и запазен сегмент от публиката. Това са хора, които колкото и да звучи изненадващо, вечер четат поезия, ходят на симфонични концерти, слушат оперни записи в дома си и искат да гледат артхаус филми. Въпросът е те да получат онзи репертоар, който ще удовлетвори потребностите им.

Фестивалът „Златната липа“ се фокусира в тази посока на артхаус киното. Повечето филми, които идват тук, са абсолютно непознати и без никакъв шанс да бъдат показани в търговската мрежа или в големите ТВ канали и кино-платформи. Така че тези четири дни с 40 заглавия, част от които нови български филми, са наистина много важно събитие в културния календар на Стара Загора. Но фестивалът се вписва и в националния културен календар, затова бих си позволил един призив – при нормална подкрепа – логистична и финансова, фестивалът в своите бъдещи издания първо да разшири своя репертоар, да привлече повече филми – и европейски, и български и да увеличи времетраенето си от четири – пет на шест – седем фестивални дни. Това ще бъде оценено по достойнство и от публиката и от онези медии, които си дават сметка, че създаването на такъв фестивал, неговото опазване и оцеляване никак не е лесна работа.

Създателят на фестивала Магдалена Ралчева (на микрофона) и членовете на журито по време на церемонията по закриване

Представено ли е новото европейско кино на „Златната липа“ с най-добрите си образци от гледна точка на ограничените финансови възможности на организаторите на фестивала да ги закупят и представят на публиката? Или филмите са от втория ешалон?

Аз бих казал, че понятието „най-добрите“ в изкуството е винаги относително. Но в широката програма от 40 заглавия присъства датският филм „Още по едно“ на Томас Винтенберг, който само преди месец и половина получи „Оскар“ за най-добър чуждестранен филм, е гаранция за качество. Това е каймакът на европейското кино, което в момента владее класациите на голямото световно състезание.

Бих добавила и „Окончателен доклад“ на режисьора Ищван Сабо.

Филмът също е от категория „А“, а Ищван Сабо е запазена марка в киното. Той защити името си още преди 40 години със своя забележителен филм „Мефисто“(1981 г.).

Самата селекция представителна ли е за основните тенденции в новото европейско кино?

Според мен да, тъй като темите, които се разработват във филмите, са общовалидни за европейското кино. Темата за мигрантите и бежанците не е утихнала, защото пророците казват, че това тепърва ще се случва пред очите ни. Темата за психологическия статус на самотния човек е универсална и вечна. Пример за възможността да се покажат филми от т.нар. национални кинематографии, които така или иначе не достигат до широко разпространение, е финландският „Хелене“(с наградата на Съюза на българските филмови дейци и „Златна липа“ за най-добра женска роля на актрисата Лаура Бим) – прекрасен филм за самотата на артиста и неговият самосъд пред истината, която е обикновено неразбираема за масовата публика. Тази творба за деликатната артистична чувствителност на една жена – художник е екранен импресионизъм с много дискретна и сдържана актьорска реализация и същевременно достатъчно четлива за чувствителния и грамотен зрител и няма никакви други шансове да бъде показана в България, освен на един фестивал.

Италианският „Връзки“(носител на голямата награда „Златна липа“ за най-добър филм), който привидно започва като дейли ТВ драма сериал, много бързо след това стъпва на крака и става едно разсъждение за модуса на семейството през няколко поколения. Не случайно този филм беше италианското участие в официалната селекция на кинофестивала във Венеция, след като италианците правят по 80 филма годишно и има какво да избират.

При обявяването на наградите на фестивала казахте, че между членовете на журито не е имало разногласи. Така ли беше и при избора на българския „Страх“, който получи награда за най-добра режисура на Ивайло Христов?

Не мога да скрия своите пристрастия към „Страх“, тъй като на първо място е добър филм, на второ, защото се занимава с актуалната проблематика за миграционния бежански поток през България, направен обаче с един ведър поглед към нея и с много полезната доза чувство за хумор. Това е характеристика на Ивайло Христов като актьор и режисьор в киното и театъра и като педагог в НАТФИЗ, където работим 25 години заедно. Той е великолепният статус на острието на бръснача между елегантния хумор и дълбоката драмедия*. Той умее да го прави с едно намигане, с един жест, с една реплика. Като добавим една актриса като Светлана Янчева и находката на чернокожия Флеминг, който впрочем дори не е актьор, се получава една чудесна алхимична комбинация, която има голям успех. И не случайно.

Филмите от фестивала „Златната липа“ представят и географията на европейското кино. Че кога у нас ще гледаме финландско кино? Братя Каурисмаки са фестивални хитове и всеки фестивал се чувства поласкан да включи нов филм на Мика и Аки Каурисмаки. А режисьорът на „Хелене“ Анти Йокинен показа много тънка работа с психологическия статус на артиста. Аз не бих подминал и австрийският филм „Оскар и Лили“ с бежанската тема, сюжетно включена чрез две деца и тяхната драматична житейска съдба да бъдат самотни в един голям европейски град като Виена.

Германският филм „Малката сестра“ или „Сестричката“ както тук е преведен, е универсален, устойчив и постоянен психологически етюд за изконните родствени връзки в семейството и за самотата на страданието. Творбата е един добър образец на високата артистична школа на европейското и немското кино, при това с перфектни актьори.

Може ли да каже, че различността в множеството й аспекти, се явява своеобразен фокус в творческите търсения на европейските кинематографии, представени на фестивала?

В тази селекция има такъв сегмент, който представя различието в социалната структура и в обществото, не бих казал натрапчиво и доминиращо, но върши своята работа. Например грузинският филм „Началото“, който има големи художествени недостатъци, се занимава с религиозния минимализъм „Свидетелите на Йехова“ и отстояването на психологическата субективна самостойност, което е сложно и важно като тема, разработена в малко труден за комуникация аспект.

Темата за сексуалното различие никак не е за подценяване и тя присъства в поне два филма – споменатият немски филм „Сестричката“ и в датския „Обикновено семейство“, тоест при селекцията е отчетен актуалният тренд в тематичната проблематика на европейското кино и е представен пропорционално в тази селекция от девет заглавия в конкурсната програма. Същевременно това не бива да се надценява, тъй като става дума за присъщи детайли на човешкото битие и на социалното общежитие. Напоследък те са преекспонирани в публичното пространство и твърде много се натоварват с актуална значимост. Аз мисля, че тази вълна, която се породи от #Me Too вълната, скоро ще улегне и ще стане нормален сегмент от общия репертоар. Все пак Модус Вивенди на Homo sapiens се крепи на други обстоятелства, на семейството, дори бих си позволил да кажа, че селекцията на „Златната липа“ разумно и достоверно отчита тези колебания и вариации в тематичното ветрило на европейското кино към днешна дата. Вероятно след няколко години това ще се промени или ще бъде в друга пропорционалност спрямо общия талвег на главното течение, защото както и да го делим, талвегът е винаги по средата на реката и в най-дълбокото. Когато успееш да го хванеш, можеш да усетиш истинските дълбочини. Останалото са временни наноси, временни натрупвания, които отклоняват течението на реката за един два сезона, докато тя се върне в своето русло. Защото това могъщо течение на голямата вода следва своето корито, поддържа своя талвег и голямото майсторство на талантливите автори е да се гмурнат под талвега и да изследват същинските течения на общежитието, а не само или не доминиращо неговите периферни отклонения и вариации.  

 –––––––––––––––––––––––––––––––––––––

Съчетание от думите „драма“ и „комедия“. Терминът е употребен за първи път от кинокритици  за американския сериал „Два метра под земята ООД“.

 

Истината струва скъпо. Ако сте я открили тук – подкрепете ни!

Истината струва скъпо.  Ако сте я открили тук – подкрепете ни!

Дарявам