Ако някой ден се озовеш в малко българско село, където хората готвят за 70 души, макар да си казал, че идваш с 10, има голям шанс наблизо да е Стефан Бозаджиев. Защото когато той води туристи – най-често американци – в най-забутаните кътчета на България, местните не го приемат като „туроператор“. Те го посрещат като свой. Като човек, който ги уважава. Човек, който се връща. И им връща.
Нещата, които не пише в пътеводителя
Стефан вярва в „туризъм, който връща обратно“. Не просто в емоционален смисъл – въпреки че със сигурност емоциите са там – а буквално. С неговите групи се подкрепят читалища, училища, местни производители, самодейци. В Дупница например от години работи с едно от активните местни училища. Благодарение на дарения от колеги и гости, деца – отличници от семейства с ниски доходи – получават културни преживявания: посещения на опера, разходки из София, срещи с вдъхновяващи хора. „Да им покажем, че има и друг свят“, казва той.
Неговите туристи – повечето 55+ годишни американци, пътували из цял свят – не просто снимат фасадите. Те месят трахана в Якоруда, слушат банатски песни в Асеново, срещат се с икономисти, занаятчии и читалищни ръководители. Този май Стефан води група, чиято програма включва, освен задължителните туристически обекти, беседа за икономическия и обществен контекст в страната, срещи с учители, спирки по чаршии и работилници, както и вечери с хора, които пазят духа на традицията.
„Не е важно мястото. Важно е преживяването“, казва Стефан. И ако има нещо, което гостите му помнят, това не е колко е висока онази църква или кога е построен този мост. А чувството. Срещата. Сълзите на някой разказвач. Смехът на самодейците в местното читалище. Или просто усмивката, която стопява първоначалното смущение.
Началото – един измислен отговор, съмишленици и любов за цял живот
„Първият си тур водих, когато бях на 16. Лятна работа в Казанлък, посещение на Тракийската гробница. Един турист ме попита за конструкцията на гробницата. Не знаех. Измислих, че през отвора на купола излизали душите на мъртвите… и не беше далеч от истината! Те го приеха чудесно. А аз си казах: Стефане, имаш много да учиш.“
Стефан Бозаджиев знае как да „рамкира“ всяка обиколка така, че гостите му да си тръгнат с нов поглед към България – и към самите себе си.
И наистина – от този момент нататък започва едно учене безкрай. Защото за Стефан екскурзоводството не е „научена беседа“. Това е живо изкуство – изкуството да усещаш госта отсреща, да го слушаш, да отговориш по неговия начин. Понякога с едно изречение. Понякога със сто. Правото, което учи в Софийския университет, му помага. Никога не стъпва в кантора, но логическото мислене, структурата, умението да четеш между редовете – всичко това му служи, когато обяснява какво значи да си българин на хора, които никога не са били в страната.
Тази отдаденост към разказването и връзката с хората намира своя дом в „Люба Турс“ – компания, с която Стефан е свързан през цялата си кариера. Основана през 1990 г. от Люба и Юри Боянин – инженери по образование, но романтици по дух – фирмата се ражда в първите години след края на комунизма. Без опит в туризма, но с голямо сърце, двамата искат да покажат България такава, каквато никой не я е показвал: многолика, дълбока, човешка. След смъртта на Люба през 2016 г., Стефан и Юри Боянин младши поемат щафетата. Заедно продължават мисията на основателите – с респект към детайла, с обич към хората и с вярност към онзи туризъм, който не просто показва пейзажи, а създава срещи и оставя следа.
„Защо България?“
Стефан задава този въпрос на всяка нова група. В отговорите обикновено отсъства конкретен мотив: „Защо не?“, „Приятел ми препоръча“, „Били сме навсякъде в Европа освен тук“. В края на всяко пътуване обаче идва друг отговор: „Сега вече знаем защо.“ Защото България е страна с много лица – събрани на малко пространство. Кръстопът между Изтока и Запада. Християнството и исляма. Континента и морето.
В Рилския манастир гостите се впечатляват от стенописите и дяволите в тях – нещо, което не очакват. В Пловдив Епископската базилика на Филипопол ги оставя без думи – не само заради мозайките, а защото буквално могат да вървят върху историята. А когато Стефан разказва за спасяването на българските евреи през Втората световна война – как в една страна съюзник на нацистка Германия обществената съпротива успява да спаси хиляди човешки животи – настъпва тишина. Чува се само историята. „Важно е добрите хора да не мълчат“, казва той.
И може би точно тази човечност е ключът. По пътя между „задължителните“ обекти, в малките села и крайпътни спирки, се случва онова, което туристическите клипове не показват: жени, които носят храна за цяла армия; мъже, които вадят ракия от чантата, без да ги е молил някой; деца, които пеят, без никой да ги е накарал. Българите често дават повече от себе си, отколкото се очаква – защото всичко друго би било „излагане“.
„Да не се изложим пред чужденците“ – смее се Стефан. „Този израз, уж на шега, казва много за нас българите.“
Туризъм, който не вреди
За Стефан това не е лозунг, а позиция. Има места, които не рекламира. Села, до които води само индивидуални гости. „Има места, които трябва да се пазят – дори от туризма“, казва той. За него устойчивото не е мода, а морал. Устойчив туризъм е, когато уважаваш хората и мястото. Когато не гледаш отвисоко. Когато не обещаваш, че ще донесеш развитие, а слушаш какво им е нужно.
Туризмът не е само икономика. Понякога е акт на солидарност. А понякога е политически акт – както го нарича любимият му автор и чест съмишленик Рик Стийвс. Акт на разбиране. Акт на среща.
Наследство – живо, споделено
През зимата, когато няма групи, Стефан се заравя в архивите на родния Казанлък. Не за да търси рози или траки. А за да разкаже за многоликия Казанлък – град на текстил, авиация, процъфтяваща живопис, индустрия, музика. (Тук вече над век „Кремона Казанлък“ изработва китари и струнни инструменти, чиято музика звучи в цял свят.) Град, който не се побира в пощенска картичка.
Историята понякога се тъче бавно, нишка по нишка. А Стефан обича да я следва дори там, където картата мълчи.
Паралелно с това събира сребърен филигран от времето на Възраждането. В някакъв момент планира да направи изложба от колекцията си. Защото, както казва, „първите няколко години ще ѝ се радвам аз, след това – всички, които искат“.
Но Стефан не се занимава само с миналото. Той активно участва в разговорите за настоящето – изказва позиция по важни обществени теми, подкрепя каузи, застъпва се за местни общности и институции. Активен е и в социалните мрежи – с ясни, аргументирани позиции и постоянен ангажимент. „Ако не говоря аз, ще говори някой друг, с когото може би не съм съгласен“, казва той. За него това също е отговорност. Както обича да повтаря – „Важно е добрите хора да не мълчат“.
„Един човек да срещне друг човек“
Така Стефан описва своето виждане за туризма. „Туризъм, насочен към общности.“ Към култура, памет, човечност. Не е най-бързият, нито най-лесният път. Но е този, по който си струва да се върви.
И ако някъде там, сред непознати имена и малки пътеки, видиш група хора – вперили очи в някой занаятчия, заслушани в песен или притихнали пред разказ за триумфа на човечността над злото – може би току-що си попаднал на водена от Стефан Бозаджиев група.
И си на път да разбереш защо България.
Този текст и снимките към него са част от рубриката „Оптимизъм за България“ от сайта на фондация „Америка за България“.
