„За истината“ публикува текст на Веселина Седларска от „Портал Култура“.
Помните ли как в онези първи дни, когато все още ни обясняваха разликата между епидемия и пандемия, се появиха вдъхновени пророчества, че връхлетялото ни зло ще ни направи по-добри хора, че общата опасност ще ни промени и ще се обикнем като братя.
Тогава си спомних един отдавнашен разговор на подобна тема с вечно отрезвяващия ме от опиянения по красиви теории Атанас Славов, който каза: „Не че не е възможно общата опасност да направи хората по-добри, но само ако преди това ги е направила по-мъдри“. Сега сигурно се смее с онзи негов сипкав смях някъде горе, или където и да се намира в Отвъдното, и ми вика: „Е, станахте ли първо по-мъдри, че сетне и по-добри?“
Въпреки че конкуренцията не беше много голяма, малцина успяха да станат по-мъдри и по-добри.
При това те бяха същите тези, които и преди пандемията си бяха белязани с мъдрост и доброта. Като всяка екстремна ситуация, пандемията просто завъртя докрай потенциометъра на чувствата, действията, убежденията и така добрите станаха по-добри, а лошите – по-лоши. Както обикновено е ставало в случаите на внезапно и голямо изпитание. Не, не станахме по-добри хора и това щеше да е сравнително поносим резултат, ако в същото време лошите не бяха станали по-лоши. Така че сега имаме същото състояние и съотношение като преди пандемията, но степента е многократно нагнетена. Общият ни живот вече не къкри тихо на задното котлонче на печката, а ври и кипи на предния котлон, който е увеличен на шест.
Ех, този български шаблон, като се каже тенджера или котлон в някакъв опит за анализ, непременно да се споменат жабите, които били затопляни малко по малко и така постепенно се сварявали, без да разберат. Разказваме си я винаги в този класически вид. По света обаче има разработки, които разнищват метафората, за да я паснат на съответната народопсихология. В една от тях се казва, че същинският проблем на жабите е, че не могат да преценят точния момент, в който трябва да изскочат от съда. Ако се разминат с този момент, дори да знаят, че трябва да скочат, няма да могат, защото вече няма да имат енергията за скок. Втори поставят ударение върху значението на стартовата температура, трети сравняват народите си с племе без вожд, четвърти заключават, че проблемът на тяхната тенджера е, че жабите няма никога да скочат едновременно.
Ако потърсим българско обяснение, то сигурно ще е като оня виц за казаните в ада, където до българския катран нямало дявол пазач, тъй като ако един се опита да изпълзи нагоре, другите го хващат за крака и го дърпат обратно. Да знаете колко бях разочарована, когато сърбин ми каза този виц за сърбите, хърватин за хърватите и словак за словаците.
Значи и в лошотията не ни разрешават да сме уникални. И наистина не сме.
Защото тази пандемия показа, че навсякъде по света процесите протичат по същата формула: добрите крачат в посока на доброто, а лошите – не че не знаят пътя към рая, – но пътят към джендема е по-кратък. Този процес става все по-голям и по-видим, защото страшното на тази пандемия е, че съвпада и следователно подсилва период от време, в което хората не просто се разделиха и настървиха повече от всякога, но и защото онова, което е Рай за едни, е с абсолютна категоричност Ад за други. И обратното. Вече не просто не се слушаме и чуваме. Вече не се разбираме.
Не, не станахме като цяло по-добри, защото нямаме пример за свят, в който добрите са добре. Добре са силните, куражлиите – хайде да не си измисляме понятия за нещо, което още Чарлз Дарвин е казал и доказал: добре са най-пригодените. Най-гъвкавите, най-приспособените, най-адаптиращите се. Все качества, които имат малко общо с добротата, особено във времена, в които трябва да се оцелява. При оцеляване всеки си прави инвентаризация на ресурсите и бди да ги опази. А кой може да ги отнеме? – другият, чуждият.
Във времена на застрашеност хората се затварят (в крепости и в локдауни), барикадират се (зад щитове и зад маски), издигат защитни стени (около селищата някога, по границите сега), подсилват имунната система на общността (с войнствен патриотизъм и с бустерна ваксина), убиват се (с реални оръжия или с куршумите на нереална информация), пазят се от Другия (нашественика, мигранта, човека с кашлица и с ниска сатурация). Не е случайно това съвпадение между толкова различни реалности и времена, логиката на оцеляването си остава една и съща.
А кой ще отрече, че всичко наоколо ни внушава, че живеем в режим на оцеляване?
И кога добротата е била важна в оцеляването, което се случва не по човешките, а по природните закони (пак се връщам към Дарвин: оцелява не най-силният, не най-интелигентният, а най-приспособимият към промените. А в днешно време промени да искаш!).
В учебниците по биология няма и ред за подозрението, че Дарвин е откраднал известния на всички ни труд „Произход на видовете“ от Алфред Уолъс. Двамата са живели по едно и също време, вършили са едни и същи пътешествия и изследвания, били са в кореспонденция. След 12 години проучване на писмата между двамата изследователи, бившият шеф на Би Би Си в Уелс Рой Дейвис доказа, че двете писма, в които Уолъс описва на Дарвин какви резултати е получил и каква теория изграждат те, са писани и изпратени на Дарвин преди публикуването на „Произход на видовете“. И че до голяма степен те съществуват на страниците на публикуваната Дарвинова теория. Това е факт, който учените с досада подминават, защото колко пък чак толкова е важно след повече от век и половина кой е бил първи и кой втори.
Но има хора, които не престават да се питат защо Уолъс се е бавел да публикува своята теория, която била готова и е можел да изпревари Дарвин? Какво го е задържало? Бил е изключително сериозен учен, нещо явно не е достигало в пъзела, търсел е липсваща частица, включително и в кореспонденцията си с Дарвин. Да, това че по-приспособеният надделява с течение на времето, и това че по-силният изяжда по-слабия също не може да се оспорва – но всичко ли е то? Обяснява ли то целия животински и човешки свят?
Ако всичко при хората се повтаря точно както е в животинския свят, как да си обясним саможертвата, да речем?
Или самоубийствено поведение в името на достойнството? Кой универсален природен закон, потвърден в животинския свят, може да обясни защо един баща е в състояние да жертва живота си заради детето си, една жена заради този, в когото е влюбена, един владетел заради народа си и т.н. Саможертвата е невъзможна и необяснима с теорията на Дарвин, там тя претърпява пълна катастрофа.
От тази неяснота, предполага се, се е страхувал Алфред Уолъс – защото той е бил свидетел на човешки постъпки пред олтара на любовта, честта, достойнството, които опровергават теорията на еволюцията. Като че ли у човека има една светла частица, която не може да бъде обяснена с това, че е произлязъл от кал, от ребро, от маймуна, защото тази светла частица – колкото и малка да е тя – понякога надделява над огромната мощ на природния закон. Каква е тази светлина с нечовешка сила у човека, кой я е сложил там?
Ако вече в главата ви се върти думата бог – забравете.
Самият Уолъс не прибягва до такова обяснение, да не говорим, че е бил твърд противник на организираната религия. По тази причина не е имал кратко и ясно обяснение кой слага – в главата, сърцето, душата на човека – онази искряща от светлина частица, която го кара да върши непредполагаеми неща? Но е бил сигурен, че такъв светлик у човека има и той чака своето обяснение преди човек да бъде приравнен към останалите видове в една обща теория за произход и еволюция.
Мислители от всички времена търсят и предлагат отговори на въпроса какъв произход има светлата човешка част у човека, но отговорите са донесли колкото бистрота у хората, толкова и битки между тях. Добротата е материализираният израз на тази загадъчна светлина в човешките взаимоотношения. Беше наивно да очакваме във време на оцеляване хората да станат по-добри, както красиво го предрече един поет. Но поетите са за това – да ни напомнят, че такава светлина има.
В рубриката “Мнения” представяме различни гледни точки, които не непременно отразяват или съвпадат с редакционните позиции на “За истината”.
