След изборите

Снимка: Народно събрание на Република България

Кампанията кажи-речи свършва и сме на прага на изборите. Тя преминава основно през медиите, но участниците в нея по-скоро ще откажат гражданите да гласуват, отколкото да събудят у тях интерес към включването във вота. Причините са две, пише в анализ за „Тоест“ Венелина Попова.

Първата е липсата на политически разговор по основни за обществото ни теми, като справяне с епидемията, връщане към нормалния ритъм на живот и на децата в училище, успокояване на ръста на цените и увеличаване на доходите.

Втората причина е бягството от лидерски сблъсък в телевизионните студиа както за парламентарния, така и за президентския вот. Хората биха искали да видят един срещу друг Бойко Борисов и Кирил Петков или Христо Иванов и Делян Пеевски. Или президентски двубой между Румен Радев и Анастас Герджиков, между Румен Радев и Лозан Панов или между Мустафа Карадайъ и Красимир Каракачанов. Да чуят аргументите им в дискусия и да преценят кой е по-убедителен, за да вземат правилното решение. Но явно това няма да се случи, а оставащата една седмица до вота ще бъде пропиляна в размяна на обвинения през традиционните и социалните медии, в които особено продуктивен е бившият премиер Борисов.

Различните социологически агенции представят сравнително близки резултати от изследванията си през последните два месеца.

Всички дават преднина на ГЕРБ-СДС. Битката за второто място е между БСП и „Продължаваме промяната“, а четвъртото социолозите отреждат на „Има такъв народ“. Коалиция „Демократична България“ намалява с малко резултата си спрямо предишните избори, но прогнозираният драматичен спад на подкрепа заради появата на новата формация на Кирил Петков и Асен Василев не се отчита в изследванията.

Коалицията „Изправи се.БГ! Ние идваме!“ е с големи шансове да прескочи 4-процентната бариера, а националистически формации като „Възраждане“ могат да намерят място в новия парламент единствено при ниска избирателна активност. Разбира се, не е задължително предварителните сондажи на общественото мнение да уловят силата на една нова електорална вълна, породена от поредния политически проект, който обещава промяна – той може да обърне с главата надолу всяка прогноза.

След провала на две поредни Народни събрания и пропилените шансове за съставяне на широк коалиционен кабинет протестните партии твърдят, че са осъзнали грешките си – и на растежа включително. И че са готови да загърбят не само егоцентризма си, но и някои идеологически различия, ако успеят да постигнат съгласие за обща управленска програма и за приоритетите в нея – като съдебната реформа например.

Не само в България партии от различни европейски семейства правят опит да се обединят срещу десния популизъм в Европа,

създал режими с авторитарен уклон, които управляват повече от едно десетилетие. В Чехия например от властта си тръгна милиардерът популист Андрей Бабиш. Там преговорите за създаване на кабинет без партията на досегашния премиер завършиха с успех и страната ще бъде управлявана от широка либерална коалиция въпреки крехкото ѝ мнозинство в Долната камара на чешкия парламент. Общ опозиционен фронт между леви и десни формации ще се изправи и срещу Виктор Орбан на парламентарните избори в Унгария догодина. И той най-вероятно ще слезе от политическата сцена с мрачната слава на първия европейски лидер, включен от организацията „Репортери без граници“ в годишния ѝ списък на „враговете на свободното слово“ заедно с диктатори като Ким Чен Ун и Башар Асад.

Въпреки политическите заричания, че в 47-мото Народно събрание ще се събере мнозинство, което ще излъчи правителство без участието на ГЕРБ и ДПС, това никак не е сигурно. Още в предишния парламент партиите на протеста не изключваха БСП от коалиционната управленска формула. Но не защото за половин година партията се е променила идейно, отказала се е от комунистическото си минало и наследство и се е превърнала в модерна социалдемократическа партия, а просто защото без нея сметката не излиза.

В предишното Народно събрание „Демократична България“ (ДБ) отказа да преговаря със социалистите, които получиха от президента третия управленски мандат. Но как биха реагирали сега от коалицията, ако тази ситуация се повтори? В края на юли Христо Иванов каза пред БНР, че „на българската политическа класа ѝ се налага да се научи, че живеем в ново време“. И че формулата за базова политическа стабилност е формула на договарянето и съвместяването на легитимни интереси. Ако приемем, че това е дълбоко премислена, а не просто конюнктурна политическа позиция,

означава ли, че ДБ е готова да преодолее идеологическите различия с партията наследница на бившите комунисти?

И да влезе в кабинет с премиер социалист? Или идеологическата чистота ще бламира отново опитите за съставяне на парламентарно мнозинство и кабинет?

Същите въпроси стоят и пред БСП. Биха ли могли Корнелия Нинова и ръководството на партията да преглътнат властовите си амбиции и да се откажат от мандата в името на преобладаващия обществен интерес в ситуация на кризи, които трупат проблем след проблем и изискват поемането на тежка политическа отговорност?

В криза на политическото представителство изборът на идеологически ценности и спорът между лявото и дясното са фиктивни. Затова и създателите на новата формация „Продължаваме промяната“ отказаха твърдата идентификация по отношение на лявото и дясното, която би ограничила техните политически амбиции и действия. Както и защото като поколение нямат лично отношение към комунизма/антикомунизма и собствен разказ за тях, а ценностната им система не е формирана под влиянието на идеологеми.

В следващия парламент мнозинство и кабинет могат да бъдат създадени, без да е необходимо партиите да се откажат от своята идеологическа идентичност. Просто трябва да се споразумеят за обща управленска програма, по-скоро центристка, и за законодателни промени, които да обезсилят олигархичните влияния и зависимости на институциите и да отвоюват държавата от мафията.

Ако не успеят и този път, всички партии на протеста ще се качат доброволно на една шейна, която стремглаво ще ги понесе към пропастта.

Тогава ДПС може да извади етническата карта като коз за пряко участие в управлението на държавата (макар елитът ѝ да не е преставал да консумира всички облаги на властта). И изглеждащата доскоро невъзможна коалиция между трите системни партии ГЕРБ, БСП и ДПС може да се състои в името на запазване на гражданския мир и на националното спасение, да речем. Едно такова правителство ще има много общи интереси, най-вече съхраняване на статуквото и недопускане на съдебно преследване на корумпираните лица във властта. То ще бъде с дълга перспектива и ще бетонира фасадната демокрация в България.

Социологът Андрей Райчев потвърди публично мнението на Иван Кръстев, че ако и след изборите на 14 ноември не се сформира кабинет, „това ще бъде колективно самоубийство на българската политическа система“. И отиде още по-далеч в прогнозата се, че тогава обществото може да се радикализира и да поиска президентска република, от която „в началото българинът ще е доволен, но после няма да може да я свали“.

Тази прогноза звучи стряскащо, макар че днес индикации за подобни обществени настроения няма. Но след изборите здравната криза ще изглежда много по-драматично, защото ще отпадне политическото старание тя да се представя в по-мека светлина. А и сформирането на кабинет ще е най-рано към средата на декември – в началото на зимата, когато към екзистенциалните страхове от ковид заразата и смъртта ще се прибавят и обичайните битови проблеми.

Това прави още по-необходимо постигането на консенсус между партиите на протеста след свикването на новия парламент.

Защото в България не можем да се утешаваме с примери като тези в Белгия или Нидерландия. В Белгия миналата есен седем партии успяха да съставят редовно правителство след 16-месечно управление на служебен кабинет, в чийто мандат през 2020 г. смъртността от COVID-19 в страната беше една от най-високите в света. И в Нидерландия четири партии водят преговори повече от 230 дни за запазване на коалицията на премиера Марк Рюте, управлявала страната до парламентарните избори през март, но са далеч от постигането на съгласие.

Затова пък Германия е добър пример за политическите ни партии. От ноември 2005 г. страната е управлявана от трипартийна коалиция, доминирана от Християндемократическата партия, чиято лидерка Ангела Меркел стана и федерален канцлер. След 16 години Германия отново ще има за канцлер социалдемократ след Герхард Шрьодер, а правителството отново ще бъде коалиционно. Немското списание „Шпигел“ (цитирано от агенция „Фокус“) писа, че изглежда, Меркел по-скоро се радва, че „прехвърлянето на властта е толкова лесно за организиране, а наследникът ѝ е толкова добре интегриран в правителството“.

Но за подобен преход във властта се изисква култура, каквато в нашия географски регион досега не е демонстрирана. Ще покажем ли в България, че и ние можем като германците?

В рубриката “Мнения” представяме различни гледни точки, които не непременно отразяват или съвпадат с редакционните позиции на “За истината”.

 

Истината струва скъпо. Ако сте я открили тук – подкрепете ни!

Истината струва скъпо.  Ако сте я открили тук – подкрепете ни!

Дарявам