„За истината“ препубликува анализ на Ивайло Нойзи Цветков от „Дойче Веле“.
ПП-ДБ просто трябва да се върнат към ценностите си и да обърнат масата, излизайки в яростна опозиция. В противен случай ще продължи тяхното скапване – мозъчно, електорално, всякакво, смята Ивайло Нойзи Цветков.
Не, повече така не може. То даже мина моментът, в който не можеше повече така и сега сме в нещо като безкрайна окопна война, в която вече няма дори самоубийствени юруши от време на време, по подобие на Първата световна. Изходът не е в ГЕРБ, както тръбят напред-назад. Той – дори в библейски смисъл – е в ръцете на ПП-ДБ.
Те просто трябва да се върнат към рудиментарните си ценности и убеждения и да обърнат масата, излизайки в яростна опозиция. В противен случай техният особен вид brainrot – скапване на мозъка, което води до скапване на възможностите и свиване на електората – ще продължи, докато на деветите поредни избори през лятото не се наредят зад „Възраждане“ и Исусе Христе, зад „ДПС-Ново начало“.
„Санитарен кордон“, „равноотдалечен премиер“ – няма такива животни
Смисълът на подобен ход изглежда ясен, но все пак: припомнете си срещу какво и най-вече срещу кого се борите и оставете иначе трижди заклеймените на думи „сумисти“ в българската политика да си се сглобяват, ако и както решат, за да се види като на длан защо е тази уж благородна битка за високофункционална либерална демокрация. Накратко, време е за „кохонес“, защото, знам, о, как знам, в опозиция у нас се живее трудно. Но това е единственият начин хем да се овладее електоралният срив, доколкото е възможно, хем да си припомните „първопроходското“ мислене и отказ от примирение, който обсъждахме през 2016-а с хора като Кристиан Таков, светла му памет, и някои от днешните лидери и мислители около бъдещата тогава „Да, България“, впоследствие и „Демократична България“.
Тук една парентеза: ПП-ДБ не е монолитно тяло и тъкмо тази нехомогенност в лидерството е и проклятието, и благословията на този демократичен конструкт по неволя. Липсата на изявено лидерство излъчва известна колебливост и не пали дори някои от най-големите „ултраси“ на формацията. И тъкмо затова „излизането на дюшеци“, ако заимстваме от терминологията на отсрещния лагер, се превръща в единствения по моему възможен ход. В противен случай местим царя с по едно квадратче, а дебелата царица отсреща го поставя в шах и в двата случая, без да го матира. И това, както виждаме, може да продължи до плюс безкрайност.
Каква е жертвата? Вътрешните опоненти ще кажат: Ама ние отвоювахме някакво парче от завладяната държава, защо да го отстъпваме без бой? Хубаво, но не е без бой, тъкмо обратното – сега е моментът. Санитарен кордон около Пеевски, а още по-малко Борисов, е безсмислено настояване. Както и за това, сякаш измисленото от Хашек, невиждано в природата животно „равноотдалечен премиер“, което е нещо като лукавия благинар. Добре знаете, че няма да има никакъв кордон около никого, освен ако самият Пеевски не опаше широките си хълбоци с жълта предупредителна лента. Ерго, нонсенс, глупост. И даже глухост. Ако ще бъдете революционери, бъдете – никой истински революционер не отива да се сглобява със социокултурния или политически враг, а се опитва всячески да го притисне да вземе непопулярни за самия себе си решения. Еволюционерите да не четат това.
Време е ПП-ДБ да „хванат гората“
Не за друго, а защото „сумистите“ в българската политика, да кажем, ви предлагат да играете футбол на техен терен и по техните стандартни правила, според които ритаме топката само с крака. Но това е исторически шанс ПП/ДБ да кажат, че ще играят австралийски футбол, че са решили да хващат топката и с ръце, докато онези не престанат (невъзможно) или поне не започнат да зачитат всичко, за което се борим (възможно).
Задачата на днешните демократични сили, с извинение за леко марксисткия патос, е много проста: научете се да казвате „не“ стратегически. Не в момента, когато си играем на тоя премиер, онзи председател на парламента, а наистина дългосрочно – не и не, докато не освободите ситуацията от питонното задушаване, големи гальовници такива. И да, климатът при наличието на Тръмп и Путин не е благоприятен, но ПП-ДБ са в ролята на Леонидовите 300 (хиляди), без които истинската демокрация наистина ще бъде удавена като коте в барата на олигархичните съглашения.
Смелост, повече смелост, както казваше малкият Никола на Рьоне Госини. Защото в момента и без това ПП-ДБ са зашити от повечето медии като лошите и неконструктивните, следователно би било честно да се излезе в опозиция и да се каже: Ето ви цялата власт, ние „хващаме гората“, където всъщност бяхме създадени.
Има ли лидери?
Опасността за демокрацията между другото не е персонализирана единствено чрез г-н Пеевски и негласната му сглобка с Борисов. ПП-ДБ е добре да си дадат сметка, че по-голямата опасност за формалната демокрация идва от апетитите на Радев – един от демиурзите специално на ПП, който обаче отдавна девалвира до путинско прокси.
И тук идва и базовият въпрос за идентичността: Вие, ПП-ДБ, действително ли представлявате интересите единствено на градските хора или имате и потенциал да запалите за опозиционно на мислене и други? Обясненията и оправданията, че еди-кой си може да си купува гласове, са относително несъстоятелни. Никой не може да си „купи“ изборите, да бъдем честни. Може да си купи хикс хиляди гласа, но ако срещу себе си има също така силни политически лидери, това няма да е фундаментален проблем.
А ПП-ДБ имат ли подобни лидери? Тези лидери в състояние ли са да играят и „мръсния австралийски футбол“, където само наглед има правила? Могат ли те да привличат на своя страна определени, да ги наречем, инвестиции, или са се саморазомагьосали и в очите на онези, които у нас подкрепят партии? Дали не са се саморазомагьосали и в собствените си очи, след като Христо Иванов поне формално си тръгна? Дали не губят време във вътрешни битки за листи и влияние в самата коалиция? Дали няма да са далеч от висотата на задачата да опазят свободната демокрация? Защото всяко дори малко съглашение с уж едрия враг всъщност ги тика към инстинктивната реална политика (Realpolitik) на Пеевски и Борисов. А именно и най-общо – политика, у нас базирана на конкретни мафиотски цели, а не на идеали. Например: Избиратенето на главния прокурор.
Не е много ОК
Те, Онези, са прагматичните, които постепенно отхапват едри парчета от държавата, като от марлина на стария Сантяго. ПП-ДБ в момента се явяват като единствения шанс за опозиция на подобно нещо. Това не означава да не се защитава бясно националния интерес, тъкмо обратното. Но ПП-ДБ ще трябва да го обяснят на своите сегашни 300 хиляди, а за това трябват мислители, а не самопровъзгласени пиарчета.
И това в условията на надцакан (trumped – ако позволите тази игра на думи) ЕС, който обаче трябва да се светне, че нещо конкретно в България не е наред. Вече ставаме нарицателни – засега само в Румъния – да не стане „български сценарий“, т.е. серия от избори през няколко месеца.
Франко-германският съюз изглежда разединен и не знае точно какво ще му сервира Тръмп, чудесен момент за излизане на дюшеци. Ако трябва, да се отиде в алтерантивния Bluesky.
Но това „делулу“, както го наричат младите, според което ПП/ДБ се мислят за основополагащ фактор, си е обикновена заблуда, че нещо зависи от тях. Те биха били с далеч повече тежест, ако не се съглашават с опонента. Да се съглашаваш с опонента, както казват в мислите в „Биг Брадър“, не е много ОК.
