Снимки: „За истината“.
„За истината“ препубликува анализ на Георги Лозанов от „Дойче Веле“.
Ако гражданското недоволство не прерасне в граждански вот, моделът, срещу който е насочено, пак ще оцелее, прогнозира Георги Лозанов.
Какви рискове носи състоянието на медийната среда в България след отстраняването на Мария Цънцарова и в навечерието на извънредните парламентарни избори, предизвикани от най-масовите граждански протести на прехода? Основният риск е гражданското недоволство да се деморализира и да не стигне до урните, като за него е показателно как и кога беше извършено отстраняването на Цънцарова. Сред причините специално бе изтъкнато като недопустимо прегрешение това, че тя си е позволила в ефир жест на гражданска солидарност. А моментът на сбогуването с нея беше избран така, че да го превърне в съобщение към протестиращите: не си въобразявайте, че нещо зависи от вас – моделът на управление продължава да е стабилен!
И действително, ако гражданското недоволство не прерасне в граждански вот, моделът, срещу който е насочено, пак ще оцелее. Защото той се храни и сам храни корпоративния, контролирания, купения и манипулирания вот, разчита те винаги да предрешават управлението на страната. И след като изборната спирала се завърти в познатата игра на „стой там, където си“, отново да се стигне до редовно правителство, което в сглобка или без сглобка да възпроизведе все същия модел. Достатъчно е гражданите, настояващи за неговия край и за западноевропейско бъдеще на родината си, да си останат вкъщи. А това се постига като по байганьовски бъдат убедени, че всички са маскари в полза единствено на тези, които наистина са такива. Останалите най-много да са „неможачи“, защото не могат да направят нищо на маскарите, на „гримираните“, според арабската етимология на думата, т.е. на представящите се за такива, каквито не са. Поколението Z излезе на улицата именно срещу голямото баламосване в политиката и отначало управляващите се почувстваха длъжни да подкрепят правото на протест, правителството подаде оставка, за да удовлетвори исканията. Но и това се оказа баламосване, защото впоследствие обвиниха протестиращите в какво ли не, дори че са били финансирани от контрабандисти.
Властта се старае да крие безобразията си
Стратегията „всички са маскари“ се реализира по изпитания начин – с подмяна на ролите и темите при медийното отразяване на политиката. В продължение на цяла година се преобръщаше демократичната практика опозицията да критикува властта, която да отговаря на критиките ѝ, а вместо това още по-гръмогласно ги насочваше обратно към опозицията. И то даже не към цялата, а преди всичко към ПП-ДБ , активно нападани и от други опозиционни партии. Създава се впечатление, че субекти като „Меч“ са в парламента само, за да вдигат децибелите на скандала, така че аудиторията съвсем да загуби ориентация кой крив, кой прав. Работата не е, че ПП-ДБ са безгрешни, а че използването на политически фактори извън властта за „боксова круша“, ѝ дава възможност да скрие от общественото внимание собствените си безобразия , за да може посочването им да звучи като само едно мнение в дебат без финал.
Ако това не беше търсен резултат, партийните лидери от управляващото мнозинство нямаше да бягат през глава от интервюта в медиите, където да може поне журналистиката да упражни критическата си функция върху тях. А уволнението на Цънцарова да е поредното предупреждение, че подобни професионални амбиции се наказват. Впрочем, президентът Радев също се е ограничал публично до брифинги и изявления, което е още един знак, че се готви за партиен лидер от типа на въпросните.
Критическият уотабаутизъм – в каквото ти ме обвиняваш, в това те обвинявам и аз – помага и на втората подмяна. Преливащите една в друга разправии на дребно с присъщите им закани, язвителност и самохвалство задават тона на публичното говорене и водят медийния дневен ред, така че големите проблеми на обществото да звучат като общи приказки и да остават на заден план. Те са два и колкото по-малко се занимаваме с тях, толкова по-драматични стават: корупцията, която драстично понижава качеството на живота (на инфраструктура, здравеопазване, инвестиции, социални грижи и пр.) и Путин, който иска да върне България в зоната на старото съветско влияние. Вече чувам реакциите на досада: стига с тая корупция, стига с тоя Путин! Тези, които се пишат борци с корупцията, да не би да не са корумпирани? Какво ни плашите с Путин, когато сме в ЕС и НАТО?
Корупцията и Русия – национална съдба?
Корупцията също се подхвърля като горещ картоф от уста на уста, като че ли е въпрос на персонално наговаряне, майсторство в пускането на компромати и народопсихологически етюди на тема „Кой не е давал 20 лева на катаджия“. Сякаш не става дума за ендемична корупция, станала системна, определяща за функционирането на властта и разпределението на публичните ресурси – тъкмо тя е моделът, срещу който се надигнаха гражданите. И сякаш за българския 21 век битката с нея не е централната, която „по правило“ набира скорост преди избори и затихва след тях. Без и досега да се е появил третият брат от приказката, който да опази златната ябълка. Но тук е важен урокът „Христо Иванов“ – каквато законова и конституционна реформа да направиш, тя губи смисъл, ако хората на Пеевски, превърнал се в нарицателно за проблема, си останат в институциите и даже ти самият ще бъден сочен като един от тях, седнал на мазно кафе в скута на новото начало.
През още по-непрогледна публична мъгла ни се показва образа на Путин, който от военнопрестъпник, на чиято съвест тежат вече над два милиона човешки живота, беше препакетиран като партньор, с когото трябва да се сключи сделка. И нежно ни люлеят в пропагандна люлка, за да не усетим, че и ние ще сме част от сделката. А през това време на местната политическа сцена върви кастингът за българския Орбан , като претенденти са не само откровеното кремълско прокси Костадинов и по-срамежливото Радев, а и Пеевски, впуснал се в нова битка със „соросоидите“ и оттеглил подкрепата си за финансова помощ на Украйна.
Та дори Бойко Борисов се пробва в ролята на приятеля си Виктор и след всички заявки за преданост към ЕС реши да даде интервю точно на Явор Дачков. Когато политик се яви при заклет евроскептик и откровен почитател на Путин, дори да подчертава с всяка втора дума приноса си в евроинтеграцията, основното му послание е при кого се е явил. Контекстът казва на избирателите му: днес може още да сме за ЕС, но утре ще трябва да сме за Путин. А от българския Орбан до българския Путин (съюзника на Ким Чен Ун) крачката е само една, заради внушаваната ни от първи клас изконна близост с Русия, каквато в Унгария нямат.
Предизборната кампания върви, а с нея и „сваряването на жабите“, докато се примириш, че и корупцията, и Русия са национална съдба и няма мърдане. Тогава оценяваш политиците според това, което са готови да направят за хората – например „народен магазин“, а не дали чуват гласа на гражданите по площадите. За да са принудени да го чуят, трябва да го пуснеш в избирателната урна . А тестът за кого вече е станал съвсем прост: за този, който е по-способен да управлява според върховенството на правото, а не според правото на силата.
