Невидимата война – дневник на коронавирусната година (1)

За истината публикува текст на Тони Николов от Портала Култура:

Снимка: Наркологическая Клиника от Pixabay

Извънредното положение е не просто излаз от нормалната ситуация, то е специфичен разрез на времето, в което живеем. Възприемем ли карантината като „стоп-кадър“, би трябвало да признаем, че този „кадър“ прави очевидни доста неща, за които преди не сме си давали сметка.

Над някои от тях – като „крехкостта на живота“ – често и охотно размишлявахме и то в литературно-философски план. Като „история“, състояща се от множество „истории“, случили се някъде „там“. Епидемията също бе част от тази „история“: като фон на средновековните хроники и на „мъртвешкия танц“ (Dance macabre), на „Декамерон“ на Бокачо, „Дневник на чумавата година“ на Дефо, „Пир по време на чума“ на Пушкин или разказите за „испанския грип“ след Първата световна война.

Неща, случвали се някога, които в никакъв, ама в никакъв случай не биха могли да се случат с технологично развита и дигитална цивилизация като нашата! Е, да, някога е било „така“, се казваше с „историческо снизхождение“. Ала ето че

сянката на масовата смърт, прогонена преди 75 години от Европа, пак легна отгоре ни,

започвайки да коси из Европа най-възрастните и най-уязвимите. И каквото и да си говорим, към каквото и да се устремени мислите ни и обществените и медийните ни дебати, те неизбежно придобиват характера на „дневник от коронавирусната година“. И тъй като не съм вирусолог, ще водя бележките си като културолог, търсейки паралели и базирайки се на дългогодишните си занимания с медиевистика и четенето на „чумни хроники“. „История“, предполагаща особен разрез и прочит на настоящето.

***

Какво смайва най-много в момента, в онова, което наблюдаваме край нас? Това че политика и епидемиология неизбежно се смесват. И няма как да не е така.

XXI в. трябваше да е век на изкуствения интелект, на иновациите, на неудържимия икономически и научен прогрес, на дигиталната икономика и електронното управление. Ала ето че една „класическа епидемия“, без изобщо да я банализирам или подценявам, една масова епидемия, с каквато човечеството се е сблъсквало нееднократно през вековете, бързо ни смачка фасона.

Тя ни върна поне век назад. Постави на колене високотехнологическата ни цивилизация и ни преподаде конкретни уроци, които ще трябва тепърва да учим в „деня след“ Когато и да е той.

Каква е най-първата равносметка?

Че „невидимият враг“, този връхлитащ вирус, няма как лесно и бързо да бъде пометен от някаква „невидима“ (или дигитална) ръка, както напомнят тези дни вирусолозите, опитвайки се да ни обяснят, че няма чудодейно лекарство. И че за момента не може да се каже много, защото се знае малко.

А пък най-сигурната санитарна мярка наистина смайва, тя допълнително смачква фасона на технологичното ни развитие – да мием многократно ръцете си със сапун и топла вода.

Сякаш наистина се връщаме век назад. Дори по-рано. Лично мен това ме връща към докторантските ми семинари в EHESS в Париж и срещите ми с големия френски историк Жан-Пиер Губер, който изнасяше специален курс върху „Раждането на хигиената“.

Да не си мислите, че задължителното миене на ръцете с топла вода и сапун е от толкова отдавна? От Жан-Пиер Губер знам, че то масово навлиза в Европа едва в края на XIX в., почти с появата на новата българска държава. Първо се въвежда в Австроунгарската империя, сетне във Франция и Германия.

Името на първопроходеца, въвел тази задължителна санитарна мярка, е д-р Игнаций Земелвайс,

унгарски предшественик на Пастьор, който през 1846 г. така предотвратява няколко епидемии, върлуващи сред родилките във Виенската болница. Доктор Земелвайс прави щателно проучване, „обследва“ ситуацията и стига до извода, че господа студентите и близките, посещаващи клиниката, внасят там заразите, които рязко вдигат смъртността. Той въвежда задължителното измиване на ръцете със сапун и стоплена вода, с което ситуацията е овладяна. Същата мярка, с не по-малък успех, преборва още няколко епидемии от зарази и започва масово да се прилага в градски условия (които поради струпването на хора са и най-епидемиологични).

Оттам и ритуалното поливане на госта в леген, докато той си измие ръцете със сапун – ритуал на прогреса от края на ХIX в., далеч по-ефикасен от всякакви „мокри кърпички“ в технологичния ХХI в.

***

И още за старите предизвикателства пред новия XXI в. Казвам стари, защото удивително добре познати се оказват и лекарствата, които помагат в борбата с коронавируса. Замислете се само: парацетамолът, чиято по-стара версия помним от деца – като амидофен. Хлорохинът, ползван от всички околийски и санитарни власти срещу маларията между двете световни войни навсякъде в Европа, включително в България. Маските с марли, които днешната европейска промишленост тепърва се учи да шие. Най-смайващи за мен продължават да са снимките не само от българските аптеки, но и от тези във Франция, Италия и Испания, където четем: „маски няма!“.

Смайващо е как с претенциите си да е фар от Първия свят,

Европа внася жизненоважни медицински субстанции от развиващите се страни

и е толкова зависима в доставките си за тези базови лекарства от Китай, Индия и Пакистан. Днес фабриките за висша мода в Европа тепърва се учат да разкрояват и шият маски. В моите детски спомени във всеки лекарски кабинет висяха марлени маски, които се използваха в грипно време, дори бабите ни имаха такива, скътани в скрина. Спомен от „испанката“.

Една възрастна жена тези дни ме подсети и за „кръщелните лъжички“. Всяко бебе при кръщаването си задължително получава в дар сребърна (често поименна) лъжичка, с която го захранват индивидуално и която ползва само то. Друг съществен опит от епидемиите и „испанския грип“, който изобщо не е „празна традиция“.

В момента парфюмерийната промишленост в Европа пък започва да произвежда дезинфектанти. Историята на „кьолнската вода“ или на „одеколона“ е особено показателна в това отношение и едва ли има смисъл да я разказвам тук. Ала тя също е част от „аромата на времето“.

***

Днес много – и заслужено – се пише и говори за „хората на първа линия“. За тези, които поемат удара на „невидимата напаст“, правейки щит около останалите с телата си.

Освен героите на тази „първа линия (лекари, сестри, аптекари, полицаи и др.) струва ми се, че трябва да се замислим и за онези от „втора линия“ (за шивачките в Калофер и другаде, за касиерките в супермаркетите, изложени с часове на опасност, за

служителите, които дезинфекцират обществения транспорт, за социалния патронаж,

който прави всичко възможно възрастните хора да не напускат домовете си и да оцелеят). Дано някоя вечер има аплодисменти за тях.

Войната – била тя и „невидима“ – е особена взаимовръзка между фронт и тил. Нека не го забравяме.

***

Днешният страх е проекция на страхове, познати от Средновековието: черната чума от 1348 г. идва от Близкия изток, за да удари Медина и Марсилия. Ала след нея има поне още четири големи зарази. И тук няма как да не си спомня за „Хрониката“ на парижкия монах кармилитан Жан дьо Венет (1307-1369), от чиито описания на епидемията гърлото просто се свива: той педантично описва как на много улици в Париж от двайсетина души живи остават само двама; как телата на покойниците биват зашити в зебло и изнасяни от домовете с каруци.

Масовата зараза е градски феномен, дължащ се до голяма степен на пренаселеността.

Затова и „социалната дистанция“ – тогава, а и сега – е толкова важна мярка.

В Елзас или в Нормандия си отива около 70-80 % от населението. Имената на най-пострадалите градове и днес ни звучат „странно познато“ от френските новини – Мюлюз, Колмар. Особено стряскащо е описанието на Жан Басен как хората през XIV в. панически напускат Нормандия: Мнозина се довериха на морето, за да избягат било в Бретан, било в Англия, ала трябваше да вкусят от тъжния хляб на смъртта в морските дълбини, или пък, вече заразени от своите болни спътници, да погинат, още преди да стигнат обетованите брегове.

Винаги при подобни случаи данните се оспорват. Бил съм на семинари на медиевисти, ученици на Жорж Дюби, които хладнокръвно разпердушинваха прочутия „Дневник на парижкия буржоа“, воден между 1405-1419 г. В този анонимен дневник се настоява, че само в периода между 8 септември и 8 декември 1418 г. заразата е покосила във френската столица 100 000 души (при 200 000 население). Навремето подобни спорове ми изглеждаха въпрос на статистика. Днес статистиката се чете другояче, като въпрос за оцеляването.

***

Най-яростни спорове в средновековните „чумни хроники“ се водят по това „кого удря заразата?“. Нека пак припомня, че поне до XIX в. „чумата“ е събирателно наименование за всяка вирусна епидемия, покосяваща масово населението.

И така, казват ли ни нещо тези спорове за днешните „рискови групи“? В средновековната медицина господства убеждението, че заразата поразява най-силно двете крайности – „благородните по темперамент“ (сангвиниците), както и „най-меланхолните“ (поетите по душа), които е най-добре да следват строга карантина вкъщи.

Самият аз бях смаян, когато разбрах, че

през Средновековието има над 300 медицински трактата, посветени на заразите.

Сред тях особено се откроява Compendium epidemiae (писан през октомври 1348 г.). В него, а и в други подобни трактати се въвежда едно важно разграничение – дали епидемията се разпространява по въздуха, или не. Папският лекар Ги дьо Шолиак има конкретни размисли в тази насока, без да са запазени препоръчваните от него санитарни мерки.

Интересното е, че през Средновековието размишляват не толкова за „дистанцията“ на отстоянието между хората, колкото дали има „инфектирани зони“ в самия въздух. И в тази насока охотно прибягват до астрологията (поне тя ни е спестена напоследък), която пък очертава „зоните на взаимодействие“ в разваления въздух. Всичко било въпрос на съчетание на три планети (Сатурн, Юпитер и Марс), както и предстоящата поява на кометата. Разлистих тези дни медиевистките изследвания на Жоел Бланшар, Жан-Ноел Бирабен и Джовани Клерико по въпроса, но никъде не попаднах на ролята на „ретроградния Меркурий“. Това ще да е някакво днешно нововъведение.

***

Особено сериозна е връзката, която в Средновековието правят между края на заразата и глада и мизерията, които настъпват впоследствие. Жан дьо Венет е категоричен: „светът не излезе по-добър, а по-лош от бедствието“. Недоимъкът след епидемията е поразяващ:

навсякъде цените се удвояват – както за стоките, така и за храните.

Настъпва „социален безпорядък“, с който властите навсякъде трудно се справят. Дезорганизира се и образованието, масово не достигат преподаватели, покосени от бедствието. Монахът кармилитан заключава: милосърдието оскъдня, безправието изобилства. След епидемията, пак според него, се случват множество необичайни неща: масово се раждат близнаци, дори тризнаци, а пък младенците най-често имат по 20 или 22 зъба в устата, вместо, както е нормално, по 32.

Големият трубадур Гийом дьо Машо също ни е оставил важно свидетелство: Петел вече не кукурига, за да извести часовете през нощта, агнето не следва майка си навсякъде, вълк дебне плячката си, окото човешко не се радва вече при вида на ширналите се зелени поля, нищетата се засилва навсякъде и поглъща народа… А по въпроса колко може да трае всичко това, друг съвременник – Жан дьо Рокетайад свидетелства: Все още нищо не сме видели. Необходимо е векът да бъде преобърнат…

Питам се как ли трябва да четем това свидетелство от XIV в. с днешна дата.


*Тони Николов е философ и журналист. Главен редактор на Портала Култура и сп. „Култура“. Специализирал е в Папския институт за Изтока (Рим) и в Училището за висши хуманитарни науки (Париж) в групата на проф. Жак льо Гоф. Член е на Международното общество за изследване на средновековната философия (S.I.E.P.M) в Лувен. Съставител на тритомника с есета на Георги Марков. Хоноруван преподавател в СУ „Св.Климент Охридски“. Автор на книгите „Пропуканата България“ („Хермес“, 2015) и „Българската дилема“ („Хермес“, 2017).

 

Истината струва скъпо. Ако сте я открили тук – подкрепете ни!

Истината струва скъпо.  Ако сте я открили тук – подкрепете ни!

Дарявам