„За истината“ препубликува анализ на Даниел Смилов от „Дойче Веле“.
България в момента е на изчакване дали Борисов и Пеевски ще вземат популисткия завой, ако той е нужен за оставането на власт. Добре е българите да помислят каква може да бъде цената на едно не съвсем отговорно гласуване.
Атентатът срещу Роберт Фицо в Словакия повдига много важни въпроси за бъдещето на демокрацията и наднационалната солидарност в Европа. Сам по себе си атентатът изглежда e акт на неуравновесен човек, действал по не съвсем ясни подбуди. Но високата поляризация и разделението в обществото са безспорно улесняващи обстоятелства за случването на подобни актове. Във Великобритания например дни преди референдума за Брекзит през юни 2016 г. беше убита Джо Кокс – политик от лейбъристката партия. Убиецът се оказа ултранационалист и фашист. В сегашния казус с Фицо не е много ясно какъв е неговият атентатор – уж е пацифист и критик на политиката му, но май е имал някаква връзка и с проруски паравоенни групи. Тоест, атентаторът не попада еднозначно в един от лагерите, на които е разделено словашкото общество – нито в националпопулисткия, нито в либералния, нито в проевропейския, нито в проруския.
Така или иначе обаче, атентатът ще има отражение върху изборите за ЕП в Словакия: управляващите вече обвиниха опозицията, че е създала среда на нетърпимост срещу Фицо и неговата политика. Опозицията пък им отвърна, че самият той с голяма енергия е допринасял за нетърпимостта. Всъщност и двете страни са прави: картината е позната и е прекопирана от Орбанова Унгария.
Обяснения за поляризацията
Каква е причината за тази драматична поляризация в Словакия, а и в други страни? Много популярно е обяснението за растящото неравенство и бедността на определени слоеве на обществото – хората са недоволни от икономическото си положение. Това обяснение е особено неприложимо за словашкия случай обаче: по коефициента GINI Словакия е била най-равната страна в света през 2023 година. Бедността в нея пък е около 2%, което е повод за завист от страна на почти всички останали.
Друго популярно обяснение за поляризацията е културно – някакви ексцеси на либерализма са довели до „консервативен“ обрат в западните общества. (Какви са тези „ексцеси“ – това не е много ясно, освен ако някой не възприема Евровизия като указание за мода в облеклото или политическото поведение.) Интересното е друго – всъщност Словакия е продължила да се либерализира през последните 20 години. Например: ако през 2001 г. вярващите в страната са били 84%, през 2021 те са 69,7% (по данни от последното преброяване). Съответно процентът на невярващите се е покачил почти двойно от 12,9% на 23,7%. Подобна плавна ерозия на религиозността има и в другите (католически) европейски държави и тя се отнася и за други индикатори като например ходенето на църква. И още: 70% от словаците приемат аборта и почти половината (47%) – еднополовите бракове. Всичко това говори за продължаващо плавно движение в полза на секуларизация и либерализация на обществото, което не би трябвало да произведе някаква особена морална паника в големи групи от хора, тъй като промяната не е рязка. Ако сравняваме Словакия със съседна Чехия например, там има далеч по-сериозни процеси на социално „разомагьосване“ и повече от половината чехи заявяват, че са невярващи и атеисти.
Ако задълбочаващата се поляризация не може да се обясни с някакви драматични и дълбинни икономически или културни процеси, защо тогава тя изобщо се случва? Всъщност най-вероятно е тази поляризация просто да е ефект на самата съвременна демокрация, който се задейства дори при отсъствието на икономически кризи или културни шокове. Накратко казано: съвременните политици, подпомагани от напредналите медийни технологии, са в състояние и имат интерес да произвеждат усещане за драма и криза в електората, дори когато няма особени обективни причини за това.
Избори се случват понякога всяка година (в България), а най-много на пет години (във Великобритания). В САЩ има федерални избори на две години (за Конгрес) и на четири за президент. Натискът върху партиите да се „преизмислят“ в кратко време, за да са атрактивни, е огромен.
Същевременно съвременната демокрация е добре уредена система, в която няма нужда от радикални реформи всяка година – понякога тези реформи може и да са контрапродуктивни. Много политики са и дълбоко конституционализирани и не могат да се променят – например валутният борд у нас. В отворени политически системи, където нови партии могат да пробват електорално късмета си, конкуренцията за нови и различни идеи, за свежи платформи и личности става особено ожесточена и често преминава в радикалност и дори антиситемност.
И тук идва популисткият политик, който гръмогласно обявява, че ще „смени системата“, ще „пресуши блатото“, ще разбие ЕС, ще изкара страната си от НАТО или ще прати македонци в космоса. Тъй като възможностите за позитивни чудеса от космически тип са ограничени, популистките политици обикновено обещават, че ще счупят нещо голямо и ценно за мнозина. Брекзит стана пример и вдъхновение за подобни политици в Европа. Тръмп в САЩ не успя да построи стена към Мексико, но разви сериозен деструктивен потенциал спрямо помощта за Украйна, НАТО, ЕС и свързаността и солидарността в западния лагер като цяло.
Фицо нагази в популистката нива по стъпките на Виктор Орбан (макар че Мечиар през 1990-те години беше ясен сигнал за популисткия потенциал на словашкото общество). Унгарците, а и словаците получиха обещание, че системата на либералната демокрация ще бъде счупена и те ще заживеят живота, който заслужават, в нещо неясно и загадъчно – нелиберална демокрация. Бързо се оказа, че тя е същото като либералната демокрация, само че в нея можеш да гониш университети, да обиждаш НПО и да громиш „соросоидите“ на воля. След започването на войната в Украйна към този пакет се прибави и зъбенето в посока Брюксел относно помощите за нападнатата страна. Все пак нито Орбан, нито Фицо са станали истинска спирачка за тези помощи. Интересно дали и Тръмп ще последва този пример, ако електоралният му пасианс се нареди в САЩ.
Накратко: популистките политици живеят от поляризацията и я търсят, за да се разграничат от „системата“ и да убедят избирателите си, че гласуването за тях ще донесе нещо ново и различно. За целта те трябва да убедят много хора, че нещата са нетърпими, че кризите следват една след друга – мигранти, „джендъри“, глад, студ, бюджетни дефицити, чипове във ваксините, кемтрейлс, загиваща нация, управление от посолството и т.н. и т.н. Наплашеното население ще се обърне за спасение към разпространителя на тези нелепици, стига те достатъчно дълго да се тиражират в медиите. По тези въпроси на помощ идва и пропагандата на Москва, както и медиите на местни корумпета, които виждат в цялата тази вакханалия удобна среда за прикриване на дребните, средните и по-големите си безобразия.
За вота и реалната цена
Тук идваме до казуса с България. От изникването на „Атака“ като националпопулистка партия през 2005 г. посланията в този сектор трайно се радикализират. С всеки нов избор залитанията в антисистемна посока се увеличават – „Възраждане“ ще изважда страната от НАТО, а може би и от ЕС. За Путин и Русия се говори откровено като за приемлива алтернатива.
Проблемът обаче не е във „Възраждане“. От тях подобна радикализация се очаква по дефиниция. По-интересно е поведението на „системни“ партии като ГЕРБ и ДПС, които ясно заявяват през различни говорители и наблюдатели, че изчакват до избора в САЩ през есента, който може да промени и тяхната политика.
Какъв е смисълът на изчакването? Нима ако Тръмп спечели в САЩ, Борисов ще стане като Орбан и Фицо, а пък Пеевски ще се развихри като ВМРО в Северна Македония или проруските партии в Грузия? Или пък просто ГЕРБ и ДПС залагат на изолационизъм в политиката на САЩ, който ще им позволява да си правят всякакви местни коалицийки, включително с „Възраждане“ и други „радикално десни“. А пък и опозицията ще може целокупно да бъде обявена за „чуждестранен агент“?
Всъщност България в момента е на изчакване не толкова на изборите в САЩ, а на това дали Борисов и Пеевски ще вземат популисткия завой, ако той е необходим за оставането им на власт. Какви ли не завои са взимали досега, та този ли ще им се опре. Обмислянето обаче изглежда продължава.
И заради това е добре този път българите да помислят каква би могла да бъде реалната цена на едно не съвсем отговорно гласуване. Особено онези българи, за които свободната демокрация и наднационалната солидарност в Европа са реална ценност.
Има много евроатлантици на думи, които са готови да се плъзнат по плоскостта на националпопулизма. След себе си те водят поляризация, изолация на обществата си и в крайна сметка – загуба на време и на възможности. А понякога дори и по-лоши неща.
