Фалшивите обяснения и обещания на популистите очевидно не водят доникъде. Дано през новата 2019 година повече хора да си дадат сметка за това и дано модата на популизма започне да отминава, пише Ясен Бояджиев в анализ за „Дойче веле“.
Едно от най-хубавите неща по време на коледно-новогодишните празници е политическата тишина. Дори бомбичките и фойерверките не могат да вгорчат тази наслада. Управляващи и опозиция се изпокриват някъде за десетина дни и ни оставят на мира. Е, този път имаше кратко прекъсване посредата: покрай едно решение на кабинета за финансиране на спортно съоръжение премиерът Бойко Борисов изрече следното: „Всички обичат да се снимат, а когато трябва да се построи зала и да се върши работа, мераклиите са малко“.
Но
това е нищо на фона на целогодишната канонада от празни приказки,
измислици и лъжи, на която е подложено населението с цел омайване,
заблуда и отвличане на вниманието. Празниците обаче отминаха и както се
пееше в една песен, „от утре (пак) започват дълги тягостни дни“.
Популизмът е на мода
Такава е, общо взето, модата и по света. Миналия месец международно изследване показа, че през последните 20 години подкрепата за популистки партии в Европа е нараснала повече от три пъти (от 7 до над 25%), благодарение на което те са влезли в правителствата на 11 държави. Броят на хората, управлявани от правителство с поне един популист, се е увеличил от 12,5 милиона на 170 милиона. Изследването отчита още, че популизмът е пъстро явление – от крайно ляво до крайно дясно, и че когато е в управлението това често води до подкопаване на демокрацията, медиите, съдебната система, правата.
Популизмът има много определения, най-разпространеното сред които е
даването на неизпълними обещания. То обаче далеч не изчерпва присъщите
му черти и проявления. Например противопоставянето на „елит“ и „народ“;
говоренето на онова, което „народът“ иска да чуе; раздухването на
измислени проблеми и фалшиви страхове; даването на лесни отговори на
сложни въпроси; разпадът на причинно-следствените връзки и на връзката с
реалните факти.
Най-голямата заплаха за популизма е онова, което най-много му се иска – властта. Защото тогава безсилието и безсмислието му бързо лъсват. Силата му е докато е в опозиция. И в това, че е зарáзен – усещайки, че губят наддаването, останалите започват малко или повече да правят същото.
Българската специфика
Последното се вижда много ясно в България. В изследването е спомената
царската изборна победа през 2001 г. – най-високият резултат, постиган
от популистка партия в разглежданите европейски страни. След известен
спад, от 2009-а започва нов възход, след което намаление не се
наблюдава.
Всъщност изследването не казва цялата истина. А тя е, че всички партии в настоящия български парламент, независимо от претенциите си, в една или друга степен (по-скоро голяма, отколкото малка) са завладяни от това явление. Разбира се, не искам да кажа, че в някои партии няма по някой и друг политик, който да не се отклонява понякога от този модел на поведение. Има и такива, които от време на време се изкушават от истината. Или поне им личи, че изпитват неудобство, докато послъгват. Но те са изключения.
И отдясно, и отляво
Най-голямата сред управляващите партии започна като откровено популистка („Вие сте прости и аз съм прост, затова се разбираме“). Идването ѝ на власт навремето обаче съвпадна със световната икономическа криза, което я принуди (поне отчасти) да се съобразява с реалността и да се придържа към известен прагматизъм в управлението. Благодарение на това поне бе поддържана фискална и финансова стабилност. Остана ѝ обаче желанието да се харесва на всички. Затова променя мнението си при всеки протест (стига да не става дума за съдебната система и корупцията), а реформите ѝ са половинчати или спрени.
Полуистини и откровени лъжи пък често прикриват действителните мотиви и интереси. Като твърдението на премиера, че ЕК искала приватизация на българската газопреносна мрежа, но той я бил спасил. Всъщност, през цялото време е спасявал „Газпром“ от конкуренцията, а българите – от възможността да избират доставчик.
Формално опозиционната днес
социалистическа партия пък, още преди да успее да се отърси от миналото
си и да се впише органично в европейския левоцентристки контекст, се
втурна в обратната посока. И сега се опитва да прегърна едновременно
икономическите бълнувания на крайнолевия и национал-консервативните
глупости на крайнодесния и антиевропейски популизъм. Като не изпуска и
изконната си привързаност по руска линия.
Тук спокойно можем
да прескочим ДПС, което притежава повече характеристики на фирма или
бизнес асоциация, отколкото на политическа партия. И да преминем към
останалите, които и по генезиса си, и по политическата си практика се
вписват най-цялостно в популистката мода. Те си бяха много добре в
опозиция, но властта им се отрази зле. В редки случаи някои от тях
опитаха да защитят някакви що-годе смислени каузи, но се провалиха.
Иначе тихомълком се отказаха от почти всичките си обещания (и слава
богу), макар че от време на време опитваха да поддържат образа си с
някоя и друга безсмислена битка. Но не успяха, защото най-големите
партии им иззеха ролята и ги надвикаха (за „джендърите“ или вечно
задаващата се „бежанска вълна“ например).
ременно те се включиха успешно в пробутването на лобистки закони, инсталирането на подставени лица във властта и превземането на държавата от частни интереси. Най-ярък обаче ще остане споменът за неспирните каруцарски разправии помежду им. Като резултат, ако има някаква добра новина от миналата година, тя е, че с влизането си във властта въпросните партии се самоизобличиха и си „отрязаха клона“.
Може би през 2019?
Това, разбира се, е малка радост и като цяло ситуацията хич не е
оптимистична – мераклиите да заемат това място са неизброими. А и се
задават нови избори, тъй че голямо надвикване ни чака. Но пък нещата
зависят и от всички нас, защото предлагането ще се засилва, докато има
голямо търсене.
Затова да си пожелаем през новата година по-малко хора да се хващат на празните приказки, измислиците и лъжите им. И повече хора да си дадат сметка, че фалшивите обяснения на света и фалшивите обещания не водят доникъде.
Да, популизмът още е на мода. Но все някога тази мода ще започне да отминава. Може би през 2019?
