Снимка: „За истината“.
„За истината“ препубликува анализ на „Дойче Веле“.
Истинският въпрос не е дали има млади хора в кампанията. Има. Въпросът е дали виждаме млади лидери, които имат качествата за промяна, или просто млади носители на чужди партийни послания. От Мартин Атанасов.
След големите протести в края на 2025-а мнозина побързаха да кажат, че България най-сетне е открила новото си политическо поколение. По улиците се появи енергия, която не беше нито партийно организирана, нито зависима от познатите говорители. Начело на протестите застанаха млади хора с ясното усещане, че повече не искат да бъдат публика в държава, която бавно и последователно ги гони.
Само няколко месеца по-късно вече се намираме в последната седмица на предизборната кампания и е време да си зададем неприятния въпрос: къде отиде тази енергия и същите тези млади хора?
Реални участници в решенията или просто бижу в листите?
В българската политика отдавна има един особен рефлекс – когато обществото поиска промяна, системата му предлага символична такава. Точно това виждаме и сега. Отговорът не е, че младите са изчезнали. Не. Те са тук – в листите, по билбордите и плакатите, в клиповете и постовете, заливащи социалните мрежи. В листите има млади хора, но рядко на места, на които действително да имат глас при важните решения в политиката.
Едни са поставени на трудно избираеми места – видими, за да отбележи избирателят обновлението, но не и достатъчно напред, за да носят реален шанс за влияние. Други са изтласкани отпред и превърнати в символични лица на кампанията. Как вижда политическата класа младите? Като партньори при важните решения или като ново бижу, което са си взели от мола, за да се похвалят, че и те са модерни.
Факт е, че все пак има и партии, които инвестират сериозно в млади лица. И точно тук е по-сложният, но и по-важен проблем. Не става дума само за това, че младите не са на предните места в листите. Става дума и за това, че онези, в които се инвестира най-много, често не успяват да отговорят на вложените в тях очаквания.
Зле режисиран експеримент без нужната подготовка
Защо? Защото видимостта не е равна на подготовка. Не можеш да вземеш един млад човек, да го извадиш от нищото, да го направиш лице на кампания, а после да го пратиш да говори по външна политика, бюджет, геополитически конфликти или институционална реформа, сякаш политиката е училищен или университетски дебат с малко по-хубаво осветление и повече публика. Не, това не е даване на шанс, а е зле режисиран експеримент, чийто провал после се плаща не от режисьорите, а от изпълнителя.
И тогава какво вижда публиката? Един млад човек, който говори неуверено, повтаря общи фрази, преповтаря наратива на партията си и трудно формулира собствена линия. Свежо лице, гладка визия, добра опаковка и почти никакъв политически смисъл. Образ без теза – не само младите в листите страдат от този проблем, но това е друг въпрос.
Да, има и изключения. Но те са малко. А общото впечатление остава друго: че мнозина от младите кандидати не са политически изградени, а комуникационно произведени. Те не са се изградени благодарение на собствена борба или кауза, която ги прави подходящи за депутати, а са там, защото са… млади?
Свидетели сме и на друг много прозиращ цинизъм от „новите“ играчи, които пълнят последните места в листите си с млади хора, зад които обаче не стоят никакви изключителни качества или умения. Част от тях са там по задължение, както стана ясно в публичното пространство – наследници на едно отминало поколение, което по ред причини не може да излезе на светло като кандидат и затова праща децата си. Така младите не се превръщат в шанс за нова политика, а в инструмент за изпиране на стари политически капитали.
Цената ще я плати цялото поколение
В тези неща се крие опасността. Защото ако първата среща на широката аудитория с едно ново поколение политици – в случая от прословутото поколение Z – е през слабо подготвени говорители, които не са в листите заради способностите, уменията и знанията, ефектът е разочарование към цялото поколение.
Това е и фундаменталната грешка на българската младежка политика. Тя и без това от години е проформа – прави се, само за да се отчете, за да се попълни квота, за да се отметне индикатор. Сега изглежда същото се случва и с младите лица в листите. Най-тежкото в цялата история е, че цената няма да я платят само партиите или слабите кандидати. Ще я плати репутацията на цялото ни поколение.
След протестите Gen Z беше припознато от мнозина като възможен носител на нова енергия, на по-малко страх, на по-малко търпимост към старите схеми. За кратко младите не бяха просто поредните протестъри на 20-те си, а надеждата за страната. И ако сега лицата, които най-шумно се показват като представители на това поколение, започнат масово да звучат кухо, неподготвено или зависимо, изводът на по-възрастната публика няма да бъде особено фин. Тя няма да каже: „Тази партия е сбъркала подбора си“. Няма да каже: „Този кандидат е поставен в неподходяща роля“. Няма да каже: „Това е провал на партията Х“. Тя ще каже нещо много по-опасно: „Тия младите толкова си могат.“
За да не бъде изхабена съвсем енергията от декември
Подобни генерализации са голямата щета. Не става дума за това, че отделен кандидат се е изложил, а че с лошото представяне на няколко шумно лансирани млади лица се замърсява представата за цяло поколение. Надеждата, че „младите ще оправят нещата“, не умира от липса на млади хора. Тя умира, когато младите, които ни показват, не могат да убедят останалите в това.
Всичко това не е грешка на младите в листите. Грешка е на политиците и партиите, които мислят егоистично за дивидента от няколко процента, които искат да извлекат за себе си, употребявайки това, че младите са вайръл – без да осъзнаят как вредят на цялото поколение.
Истинският въпрос днес не е дали има млади хора в кампанията. Има. Въпросът е дали виждаме млади лидери, или просто млади носители на чужди партийни послания. Защото между двете има огромна разлика. От едното може да се роди поколенческа промяна и надежда. От другото остава само умора, ирония и едно опасно обществено заключение, че може би шумът от декември е бил кратък епизод, а не началото на нещо голямо.
