Младите, младите, те да са живи

Снимка: скрийншот видео от протеста във Фейсбук

За истината“ публикува текст на Веселина Седларска от Reduta.bg

Най-важният резултат от този протест вече е известен. Какво ще стане след час, след ден, след три, не знаем, но вече знаем най-важното: младите хора не са това, което си рисувахме в своята песимистична картина за България.

Гледам лицата им, слушам интервюта с тях от екрана и се питам: това ли са момчетата и момичетата, за които се притеснявахме, че растат по-неграмотни от нашите поколения? Това ли са проблемните деца на прехода, за които дискотеката е по-важна от кръжока, като че ли за нас не беше същото, само дето думите за дискотека бяха други? Това ли са момчетата и момичетата, които чакат да си вземат дипломите в ръка и да поемат към чужбините, защото пет пари не дават какво се случва в България? Гледам ги и се питам: има ли сред лицата, които виждам, поне едно, което би могло да бъде наето от Александър Паунов от БКП с пари на Васил Божков, каквато е една от версиите на прокуратурата за мотивацията на протеста? Онова момиче там? Не, невъзможно. Онова момче с надписа „Вие сте прости, а ние не сме, затова не се разбираме“? Абсурд!

Животът полага особени усилия като режисьор при протестите, вече десетилетия го наблюдавам. Знаците и символите, които оставя, са забележителни. И този път се старае. Евгений Марчев – един от младите хора на протеста. Полицаи го придърпват зад колоните на Министерския съвет и пребиват, знаете история по-нататък. Кой е Евгений Марчев, когото случайността избра за емблема на полицейското насилие в този протест. Студент по право в Хага. Ще го напиша още веднъж, защото всяка дума в това кратко изречение е емблематична: студент, право, Хага. С комоцио и множество травми по цялото тяло. Родителите му, толкова притеснени, че едва са им останали сили да са възмутени. Майката – хирург, лекар във времена на пандемия, ако трябва да продължим с житейските неслучайности. Момчето е заминало да учи право на другия край на континента. Върнало се тук като много млади хора, които учат в чужбина, заради клопките на коронавируса и пандемичното изобретение за масово дистанционно обучение. Би могло да си седи вкъщи, да чати с приятели в безкарантинната територия на интернет, да отиде на море в близката привлекателна Гърция или на безлюдното българско Черноморие и много други приятни неща би могло да направи, защото е лято, защото е свободно и защото си е у дома. Само че Евгений отива на протест. Защо? Защото верният комунист Александър Паунов му е платил 20 лева от пари на Божков?

Тук трябва да направя малко отклонение. Тези млади хора, които сега протестират, са хлапетата от раменете на бащите, които протестираха през 1989-а. Бебетата от времето, когато родителите им пееха „комунизмът си отива“. И още по-млади. Те не са типичната целева група от одържавения бизнес на Васил Божков. Те са наясно, че нещата в живота не се постигат с търкане на талончета, а с други качества, защото вече са се ориентирали колко конкурентен и суров е животът. Това са млади хора, които непрекъснато преминават през тестове, конкурси, интервюта за работа, все неща, които на техните родители, баби и дядовци бяха спестявани, защото един съвсем различен механизъм ги придвижваше напред през годините.

Тези млади хора не са онези, които в началото на 90-те си купуваха самолетен билет за Хавана, тъй като самолетът кацаше междинно в Канада и те оставаха там, като единственият им аргумент за това беше песента на НЛО „Ех, Канада“. Днешните млади хора знаят и сладостите, и горчилките на емигрантския живот. Виждали са го, преживявали са го. Наясно са с пунктуалността и леснотията на живота в западните европейски страни, но и знаят, че доматът там е сравним с четвъртото състояние на водата и салатата няма същия вкус. Не е толкова просто, колкото изглеждаше в началото на 90-те – отиваш в една държава, където други вече са направили живота добър, и ти се разполагаш в този добър живот. Все повече не е така. Светът се промени, стана по-подозрителен, по-самозащитен. Стана по-трудно да намериш своето място под небето на Лондон, а и почваш да се питаш струва ли си да се бориш, да се лишаваш, да издържаш безброй изпитания за едно небе без слънце. Оттук до следващата мисъл има една крачка и тя е: ако усилията за устройването ни в чужда държава са равни на усилията да направим добра за живеене нашата държава, защо да не направим второто, като при него бонусите са повече и по-важни: правим го на хубаво под небето място, правим го за родителите си, за дядо и баба, правим го заради едни неща, които младите хора не обичат да изричат като дълг, като родолюбие, като генетичен повик – но те ги чувстват.

И да се върнем отново към емблематичния за протеста случай – Евгений Марчев, просто един от всички тези млади хора, за които стана дума по-горе, е в редиците на протеста. Това момче учи право, така че не може да бъде лесно заблудено какво е редно и какво не е редно, когато става дума за правораздаване. Наясно е какво означава независима прокуратура и може да различава избирателното раздаване на справедливост. Тези неща са толкова видими, че всъщност вадят очите на всеки: за едни реплики на някой си Божков прокуратурата се прави на сляпа, за други си съчинява конспиративни теории, съшити с най-белите конци. Тези млади хора пет пари не дават за Божков, както впрочем и родителите им – каквото си е дробил да го сърба, на него ние гледаме само като на един свидетел в бъдещи съдебни дела срещу хора, които сега ни управляват. Той не ни е важен. Но тези, от които зависи как живеем, няма как да не са ни важни.

Полицай издърпва Евгений Марчев, мъкне го зад колона, пребиват го, накрая захвърлят още един млад човек върху него. Ето кого бие полицията: млади хора, които са бъдещето на страната ни във всеки смисъл – не само като възраст, но и като манталитет. Познаха ли злокобните предсказвачи на етнически конфликт в Росенец, за какъвто говореха със сигурност и с лицемерна тревога? Не познаха. Младите хора от протеста и гвардейците от ДПС се срещнаха и нищо лошо не се случи – поговориха си, даже химна пяха заедно. Защото момчетата с белите шапки са същите като момчетата и момичетата от протеста – и те знаят същите неща, и те искат същата по-добра България.

Този протест не е социален. Дори и политически не е, той е морален. И каквито и лъжи да си съчиняват онези, чиито оставки протестът иска, те се разбиват в младостта на протестиращите. Точно защото са млади, те вече са победили. Тази България е тяхна, ние сме я взели назаем от тях. И те сега ни държат сметка в какво състояние им я връщаме. Съжалявам за тези, които не са го разбрали.

 

Истината струва скъпо. Ако сте я открили тук – подкрепете ни!

Истината струва скъпо.  Ако сте я открили тук – подкрепете ни!

Дарявам