Ако някой ми беше казал преди 20 години, че по време заседание на парламентарна комисия в залата ще нахлуят въоръжени служители на Националната служба за охрана(НСО), нямаше да му повярвам. Ако някой ми беше казал преди 10 години, че Делян Пеевски ще се опита да изнасилва българската, макар и фасадна демокрация, нямаше да го приема несериозно, защото още тогава един от най-одиозните ни депутати даваше заявки, че е възможно да бъде нагъл, безцеремонен и брутален.
И в началото на прехода
не ни се вярваше, че ще трябва да минат 40 години, толкова, колкото са били необходими на Моисей, за да преведе народа си през пустинята в търсенето на Обетованата земя, за да изградим нова държава, с нови обществени порядки и демократични институции. Ако бяхме повярвали, щяхме да използваме това време, за да разградим тоталитарната система и нейния репресивен апарат – без да храним илюзии и като си спестим разочарования. Вместо това ние разпиляхме енергията и емоциите си по площадите, докато комунистическата върхушка тихо и както се оказа далеч преди 10 ноември 1989 г. е подготвяла прехода от провалилата се държавна планова икономика към създаването на капитализъм от най-грабителски вид.
В тези обществено-икономически отношения бившите номенклатурни кадри на БКП и техния доскорошен слугинаж се преобразиха в едри бизнесмени, банкери, застрахователи и пр. новобогаташи. А от средите им съвсем естествени се родиха и новите елити.
За тази цел бяха ограбени спестяванията на хората, начело на водещи предприятия от времето на социализЪма бяха поставени хора, които ги източваха на изхода, а парите потънаха в задграничните сметки и дружества на големи технологични, преработвателни и търговски предприятия като някогашното ДЗУ в Стара Загора, например. А как после тези пари бяха раздадени, образно казано, а навярно и реално, в куфарчета на правилните хора, днес знаят дори децата, а тези истории вече не са дори градски фолклор.
Сценарият за оцеляването на комунистическата номенклатура и на репресивните й служби
Днес едва ли има човек от поколенията, родени и израснали в годините на бившия режим, който да поставя под съмнение този сценарий. Според публично достъпна информация сценарият за т.нар. перестройка е част от „План “Голгота“ – спорна и мистериозна стратегия на Юрий Андропов – единственият висш офицер от КГБ преди Владимир Путин, ръководил СССР в периода 1982 – 1984 г. Според този сценарий, комунистическата система е трябвало постепенно да бъде разрушена и заменена с див, брутален и разбойнически капитализъм, който да отврати хората, те да започнат да изпитват носталгия по стария режим, а накрая – да им го върнат като „нов социализъм“ от скандинавски тип.
В България преходът не започна като в съседна Румъния с революция, която проля кръвта на диктатора Чаушеску и неговата съпруга. Нито като в Германия – първата държава в Европа, която прие ефективен закон за отварянето на досиетата на комунистическата репресивна служба ЩАЗИ и налагането на лустрация на нейните сътрудници след обединението на страната. Той урежда въпроса с проверките на определени категории лица, включително на държавни служители и на длъжностни лица на изборни позиции. А приетите от Бундестага през 2019 г. изменения осигурихя възможност за удължаване срока на валидност на Закона за документите на ЩАЗИ до 2030 г.
Лустрационни закони бяха приети и в други страни като Полша, Чехословакия (по-късно прехвърлено действието на закона и към Чехия и Словакия), Унгария, Естония, но не и в България. Освен това бяха създадени и Институти на националната памет, които съхраняват архивите на репресивните тайни служби в страните от бившия Съветски блок, както и други документи от това време, които са на разположение на историци и други изследователи.
Кръглата маса и порочното зачатие на българската демокрация
Българската демокрация беше зачената в грях на т.нар. Кръгла маса. И досега историците и анализаторите нямат единомислие за ползите и вредите от преговорите на опозицията с комунистите.
Но е безспорно, БКП спечели време, необходимо й да започне прочистването на досиетата на Държавна сигурност, да запази политическата си власт и да задейства трансформацията на икономическата, да даде зелена улица за регистрацията на ДПС, създадено с благословията на Андрей Луканов и помощта на ДС и да позволи присъединяването на Ахмед Доган към Кръглата маса.
А след това и да организира първите избори за Велико народно събрание, да ги спечели и да приеме с мнозинството си новата Конституция на България.
Наивните опозиционни лидери, мнозина все още с домашно плетените пуловери, дори не подозираха какви планове кроят комунистите, а и бяха поласкани да седнат редом с гаулайтерите им. Други, които възстановиха забранените след преврата на 09 септември 1944 г. опозиционни партии, знаеха, че с комунисти дослук не става, но избраха да останат на масата заедно с инфилтрираните сред тях лица от Държавна сигурност. Пак комунистите предпочетоха първият демократично избран президент да се казва Жельо Желев. Въобще всичко, което се случи в първите години след прехода беше по тяхната свирка, дори и създаването на опозиционния синдикат „Подкрепа“, чийто председател доктор Константин Тренчев беше сред участниците в Кръглата маса.
Кой управлява България в годините на прехода
През всичките 36 години от началото на прехода в България имаше само две правителства на демократичните сили – първото на Филип Димитров управлява една година и беше свалено от ДПС по знак от създалото го задкулисие. Второто – на Иван Костов изкара пълен мандат, но същото задкулисие, уплашено, че може да последва и още един, използва най-подходящият си за случая жокер – Симеон Сакс-Кобург Гота и направи това невъзможно.
Всичките останали правителства, дори и с участието на десни партии, бяха доминирани от партии, създадени от матрицата и с премиери, избрани от задкулисието. България след Жельо Желев имаше и само още един президент, излъчен от десницата – Петър Стоянов.
Затова пък бившите комунисти/социалисти вече десетилетия мимикрират като успешни бизнесмени, обслужвани от новите елити. От техните среди се нароиха и клиентелистките фирми, на които преди Доган, а сега Пеевски разпределят парчетата от държавната пица. От същите борчески среди се родиха охранителните и застрахователните компании, а по-късно олигарсите и мафията. Октоподът днес е пуснал пипалата открадне всеки бизнес, да смачка всекиго, да вкара в ареста или затвора, когото си избере, защото е си навсякъде – в полицията, съда и прокуратурата, в службите, навсякъде, той може да решил, че му пречи.
Знамето на ЕС му служи да покрива срамните си части, а изборите използва като механизъм за легитимиране на престъпната му власт. Защото без фасадна демокрация ще изгуби европейските пари, а те са много и без тях няма да може да захранва държавната администрация и клиентелата в бизнеса, да купува магистрати, медии и журналисти, както и гласовете на маргинални групи на избори. С една дума няма да може да се самовъзпроизвежда постоянно.
Краят на октопода
Октоподът обича да страхува, ако използваме израза на Делян Пеевски, но той също се страхува. И най-големите му страхове са свързани с осветяването на престъпленията му и с протестите на улицата, ехото на които кънти в ушите им дори насън.
Затова Пеевски си избра ролята на закрилник на хората, досущ като босовете на мафията, а Бойко обича да се прави на капо ди тути капи (от италиански – глава на всички глави).
Преди 36 години улицата запя „Времето е наше“, обаче се оказа, че това е илюзия. Тогава на улицата бяхме поколенията, родени и израснали в робство. И макар да искахме да бъдем свободни, не ни стигна смелост и сили да се преборим за свободата си. Затова децата ни се засрамиха от нас и се запиляха по света.
Днес поколенията, които не са заченати и родени в диктатура, отказват да приемат безсрамието на властта, разпищолването на деребеите и блудниците, възкачени на най-високи постове в държавата. Те не се страхуват да излязат срещу тях и да им изкрещят, че повече няма да им позволят да се гаврят с достойнството им на граждани, които искат да имат бъдеще за себе си и за своите деца тук в България. Те са надеждата ни, защото времето е тяхно!
