BG | EN

Метаморфозите на Радев и трите най-големи изкушения

Президентът Румен Радев в първото си обръщение към народа и Народното събрание, след като той и Илияна Йотова положиха клетва пред 47-ия парламент за втори мандат като президент и вицепрезидент. Снимка: prezident.bg

От летец до президент: по време на първия си мандат Румен Радев преживя не една метаморфоза. Във втория е изправен пред три големи изкушения. Ще устои ли? Коментар от Даниел Смилов за „Дойче веле

Първият мандат на Румен Радев показа, че той е политик, който научава много в движение. В негово лице още през 2016 година хората видяха потенциал за алтернатива на Борисов. Само че първоначално Радев не беше разбрал в какво точно да се противопостави на модела на управление. В рамките на пет години години летецът се превърна в президент, преживявайки три сериозни метаморфози. Или поне две и половина.

Метаморфозите на Румен Радев

Най-сериозната от тези метаморфози беше свързана с разбирането на характера на управлението на ГЕРБ и ДПС. В първите години на мандата си Радев даваше слаби, основно реторични сигнали, че е готов да се противопоставя на опитите за овладяване на съдебната система, медийната среда и на систематичното канализиране на публични ресурси към избрани фирми. Едва при избора на Иван Гешев за главен прокурор през 2019 година президентът влезе в пряка конфронтация със статуквото като върна неговото спорно предложение на ВСС. Гешев все пак беше избран и той отговори с доста персонализирана атака срещу Радев още в началото на 2020 година, която достигна своята кулминация с влизането на въоръжени прокурори в президенството през лятото на същата година. Оттам последва юмрукът на Радев и заставането му на позицията на онези две трети от обществото, за които управлението на Борисов беше вече приключило.

Втората трансформация на Радев се състоеше в еманципация от БСП. За това му помогна и Корнелия Нинова, която тръгна по пътя на „консервативния социализъм“, вдъхновена от Орбан. Вярно е, че Нинова се противопостави на петата колона на ГЕРБ в БСП, но при този процес тя се впусна в безразборни чистки, които бяха насочени към всички инакомислещи в партията ѝ. И неслучайно Радев в един момент се оказа по-близък до важни личности в и около БСП, които бяха пометени от устрема на Нинова – Янаки Стоилов, Крум Зарков, Бойко Рашков и т.н. В този процес Нинова запази номинално лидерството на „столетницата“, но трайно загуби лидерството на лявото. Радев се оказа много по-добре позициониран и по отношение на младите леви, голяма част от които бяха привлечени от ПП и дори от ИТН. И като цяло, ПП – формация, с която Радев е близък – успешно измести БСП в по-маргинални ниши на лявото пространство.

Третата метаморфоза на Радев беше по отношение на Путинова Русия. В началото на първия си мандат основната външнополитическа тема на президента беше засилването на връзките с Русия и свалянето на нейните икономически санкции. Омаловажаването на руската окупация на Крим и агресията срещу Украйна беше видимо с просто око. След срещите си с Владимир Путин, на които отношението към него не беше точно радушно, и особено след фиаското с визитата на руския патриарх в България, Радев изглежда взе да си припомня все по-настойчиво идентичността си на натовски генерал. И наистина, в ситуация, в която България незнайно как се сдоби с руски реактори, а след това и плати милиарди за строежа на тръбопровод за руски газ, от който самата тя нямаше особена нужда, мнозина биха се усъмнили в алтруистичните намерения на иначе братската страна. Може би воден от подобни основателни съмнения, Радев правилно прецени, че може да изостави гласовете на крайните русофили на „Възраждане“ – без да пострада особено от това.

Третата метаморфоза на Радев обаче остана частично незавършена и предходният му объркано-ентусиазиран в руско направление образ от време на време инцидентно се появява. Това, например, стана в края на изборната кампания по отношение на Крим, след което Радев трябваше да се обяснява пред обществото и пред американското посолство. В същата ситуация попадна и протежето му Стефан Янев, който пък изпусна един-два „лични“ поста във Фейсбук по отношение на евентуално разполагане на войски на НАТО в Източна Европа.

Силната позиция, в която се намира президентът в момента, се дължи на тези три метаморфози. Колкото са по-категорични те, толкова по-широко би било влиянието му, защото те направиха възможно Радев да стане изразител на интересите и вижданията на широк кръг от българските граждани. Например, заставайки зад съдебната реформа и възприемайки критиките на ДБ към „модела Борисов“, Радев дори си отвори вратата към избиратели или поне симпатизанти в дясно от центъра, което е сериозно постижение в българския политически контекст.

Трите изкушения пред президента

Същевременно във втория си мандат Радев може да стане жертва на определени изкушения, които са естествени следствия от политическите му успехи.

Антипарламентарното изкушение

Радев имаше възможност да ръководи три служебни правителства – инструмент, чрез който държавата се превръща временно в президентска република с ограничени правомощия. Този опит безспорно му хареса, не на последно място и заради общественото одобрение, което получи. За да се предпази от изкушения за засилване на президентската власт, Радев би трябвало да си припомня ежедневно, че всичко хубаво в българския политически живот от Търновската конституция насам е било свързано с работещ и реален парламентаризъм. България неслучайно е парламентарна република: целият ни опит показва, че периодите на модернизация и приобщаване на страната към свободния свят са съвпадали с периоди на работещ и действен парламентаризъм в нея.

Хубаво е, че Радев изглежда не предвижда увеличаване на президентските правомощия в предложенията за конституционни поправки, които ще внесе – нещо подобно би било лош сигнал. Но също така би било хубаво той да интернализира по-добре и чл. 105(1) от Конституцията: Министерският съвет ръководи и осъществява вътрешната и външната политика на страната в съответствие с Конституцията и законите.

При наличие на редовно правителство в настощия конституционен модел президентът може да е коректив, но не водещо начало в определянето на политиката на страната. Радев, уви, се изкушава в определени области сам да задава посоката. В речта си за втория мандат, например, той постави като предварително условие за започване на преговори между ЕС и Северна Македония искането за промяна на тяхната конституция. Да оставим настрана въпроса дали това е добра идея с оглед на българските интереси и дали е изобщо възможна с оглед на слабото парламентарно мнозинство в съседната страна. Важното е, че подобно искане не беше част от партийния консенсус от консултативния съвет при президента само дни по-рано. А и не беше условие, поставено от Кирил Петков в Скопие. Видно е желанието на Радев да ръководи външната политика, но това е изкушение, на което все пак трябва да устоява далеч по-успешно. Ако не го направи, той бързо ще влезе в режим на противопоставяне с парламента и изпълнителната власт, но този път аргументите няма да са на негова страна.

Популисткото изкушение

В България президентът е пряко избран и зад него стоят сериозни групи избиратели. Това създава илюзията, че той е „гласът на народа“.  Само че съвременните демокрации са плуралистични и една от основните фалшиви тези на популизма е, че народът е хомогенен и говори с един глас. Един народ, една нация, една култура, една история, един водач – това е популистка логика, която винаги води до тежки политически трагедии. Радев трябва да се предпазва от влизане в ролята на някакъв институционален гарант на нацията или българщината. В първия си мандат той удържа на този натиск, но при втория желанието му да влезе в българската история ще го изкушава да интимничи с нея. Освен че би било проява на лош вкус, това би довело и до опасности от мажоритаризъм и натиск над малцинствата. От тази гледна точка, когато говори за по-добра защита на правата на човека като цел на готвените конституционни промени, добре е президентството да не си представя този човек само като член на мнозинството в България. Да се бранят правата на мнозинството да е автентично – това е много модерно, но всъщност тези, които имат най-голяма нужда от защита на права, са винаги малцинствата – етнически, културни, сексуални, политически и т.н.

Нещо повече: в една така или иначе популистка среда въвеждането на не добре обмислени инструменти на пряката демокрация може да дестабилизира българското управление. Предложения за конституционни промени в посока на плебисцити по искане на президента или сваляне на праговете за референдуми и народни законодателни инициативи може да доведе до куриозни и откровено вредни за страната политически решения. Заиграването с духа на популизма е опасно.

Изкушението на виртуалната реалност

Българската медийна среда има склонност да сервилничи и да обгрижва силните на деня, което неизменно води до тяхното самозабравяне и откъсване от реалността. Технологията е проста – преувеличаване на успехите на любимците и хиперболизиране на греховете на опонентите. В президентската си реч Радев даде сигнал, че може да се поддаде на това изкушение. Борисовото управление имаше безспорни и сериозни кусури, но то не беше „авторитарно“, както го определи Радев. Думите все пак имат значение и „авторитаризъм“ е понятие, което не търпи произволни интерпретации. Тази грешка не оправдава излизането на ГЕРБ от речта на президента, но е лош сигнал, че връзката между Радев и реалността е под напрежение. Както ГЕРБ би трябвало да престанат да водят войната, която вече изгубиха, така и Радев трябва да внимава да не се превърне в подобие на архиопонента си. И изобщо тази мачовска надпревара Радев-Борисов е време да бъде заровена в нечий заден двор, защото тя на моменти беше интересна и смешно-симпатична, но вече не е.

Като цяло, приносът на Радев бе, че подпомогна трансформацията на българската политическа система. Център лявото се преобразува чрез ПП и донякъде ИТН, като БСП ще трябва да се промени сериозно, за да остане конкурентоспособна. В център-дясното ГЕРБ е в отстъпление, а ДБ се утвърди на три поредни избора – тези два процеса поставят въпроса за нов облик на тази част от политическия спектър. Описаните трансформации далеч не са завършили, но те дават надежда за разграждането на структурни сраснатости между власт и определени интереси, което пък отваря възможност и за смислени съдебни и медийни реформи. Както, разбира се, и за рефокусиране на политиката върху позабравени проблеми като разликите между столицата и провинцията, и неравенството по-общо. Ключът към успеха на втория мандат на Радев е в това да продължи да подпомага тези трансформации и да удържи на изкушението да обсеби политическата система. Парламентаризмът, все пак, е основната българска политическа ценност и постижение в модерната история на страната ни.

В рубриката “Мнения” представяме различни гледни точки, които не непременно отразяват или съвпадат с редакционните позиции на “За истината”.

Рубриката „Анализи“ представя различни гледни точки. Не е задължително изразените мнения да съвпадат с редакционната позиция на „За истината“.

Истината струва скъпо. Ако сте я открили тук – подкрепете ни!

Най-четени анализи

monsterid
Даниел Смилов
Даниел Смилов е политолог и специалист по сравнително конституционно право. Той е програмен директор на Центъра за либерални стратегии, София, ежегоден гост-преподавател в Централно европейския университет, Будапеща и преподавател по теория на политиката в катедра „Политология” на СУ „Св. Кл. Охридски”. Даниел Смилов има докторати от Централно европейския университет в Будапеща (SJD, Summa cum laude, 1999) и Оксфордския университет (DPhil, 2003). Специализирал е в University of California, Berkeley, Boalt Hall School of Law и European University Institute, Florence. Автор е на редица академични публикации на английски език в областта на конституционното право, финансирането на политическите партии и антикорупционната политика. Публикувал е и множество статии в българския печат и периодични издания.

Още от автора

На изчакване: ще направят ли Борисов и Пеевски завой

България в момента е на изчакване дали Борисов и Пеевски ще вземат популисткия завой, ако той е нужен за оставането на власт. Добре е българите да помислят каква може да бъде цената на едно не съвсем отговорно гласуване.

Колко рошава да е гаргата: неизбежна ли е власт на ГЕРБ-ДПС?

Към момента нещата изглеждат така: ГЕРБ-ДПС имат възможност да преминат границата от 121 места в следващия парламент - било сами, било с помощта на ИТН. Неизбежно ли е управление на ГЕРБ-ДПС и има ли алтернатива?

Предсрочните избори и кривите сметки на ГЕРБ и ДПС

Тънките сметки в политиката често излизат криви. А някои сметки, дори и да излязат верни, са просто загуба на ценно време. Даниел Смилов обяснява какво ни доведе до шестите предсрочни избори в рамките на три години.

Още анализи

Нагледахме се на сериали за опазване на статуквото от епохата „Цацаров – Гешев“

Зpитeли cмe нa гpaндиoзeн ĸpими cepиaл, cyпep пpoдyĸция, c yчacтиeтo нa знaĸoви фигypи нa бългapcĸaтa пoлитичecĸa cцeнa, c пoддъpжaщaтa poля нa пpoĸypopи, пoлицeйcĸи шeфoвe и нa oxpaнитeлнитe cлyжби.

Колко проруски депутати ще изпрати България в Брюксел

Предстоящите избори за Европейски парламент са белязани от опасения за увеличаващата се подкрепа към крайното дясно. Често пъти това са и формации, които открито подкрепят Русия. Колко проруски евродепутати ще изпрати България?

Такива са нравите и правилата в милиционерска република България

Запис след запис - разкриващ вътрешните диалози на една политическа партия - ПП. Като граждани ние отдавна нямаме илюзии, но слава Богу, все още не сме си загубили акъла напълно, та да бъдем управлявани от оперативните мероприятия на знайни и незнайни милиционери.