„За истината“ препубликува анализ на Любен Обретенов „Клуб Z“.
Демонстрациите срещу властта в края на годината изненадаха всички. А може би не трябваше
Отиващата си година със сигурност ще бъде запомнена като годината на протестите. Може би най-големите от 1989 г. насам.
Те бяха предизвикани от безпардонната наглост и липсата на всякакъв усет при управляващите. Вместо да осъзнаят, че правителството им е огромен компромис, че обществото го прие само и единствено с идеята да се спре спиралата от избори, те решиха, че кризата е свършила.
И че могат да правя всичко, каквото си искат, както през трите правителства на Бойко Борисов.
„Било, каквото било, вече ще бъде, както беше“, както каза самият Борисов.
Малко след това му изказване протестното цунами се стовари върху него и Делян Пеевски. Хората заявиха ясно и недвусмислено, че нито е „било, каквото било“, нито „ще бъде, както беше“.
Истината е, че двата огромни протеста от началото на декември изненадаха всички по своите мащаби. И властта, и опозицията. А може би не трябваше, ако и двете страни бяха по-прозорливи и по-наблюдателни.
Събитията изненадаха и политически анализатори – включително в Клуб Z – които очакваха, че ако има големи протести, те ще се случат чак след като властта си приеме бюджета и докара хората до просешка тояга. По подобие на това, което стана при управлението на Жан Виденов.
Хората обаче опровергаха тези прогнози и се вдигнаха масово още преди да бъде приет бюджета. При това не само в София, а в цялата страна. Някои уроци явно все пак са добре научени.
Протестите срещу сегашното управление започнаха, кажи-речи, от неговото създаване. Вярно, те не бяха мащабни като численост, но доста упорити като присъствие.
Поне веднъж месечно (а понякога и по-често) стотици (понякога хиляди) протестираха на жълтите павета през цялата година. Основен организатор на тези протести бе инициативата „Правосъдие за всеки“.
На два пъти на протестите се събраха внушителен брой хора. Първия път – когато ватманите и шофьорите в наземния градски транспорт в София обявиха стачка. И втория път – когато кметът на Варна бе задържан в ареста.
Тези протести бяха донякъде продължение на протестите от 2020 г., но с една огромна разлика. Този път нямаше „юмрук“ от президента Румен Радев.
Неслучайно президентът така и не посмя да се включи в официално в протеста. Неслучайно сега се колебае дали да прави, или да не прави партия.
Нито е „било, каквото било“ нито „ще бъде, както беше“. Това важи и за президента.
Единствените политици, които се появяваха на тези протести, бяха от „Продължаваме промяната – Демократична България“. Първоначално те присъстваха там само като граждани. После лека-полека започнаха да вземат и думата.
Бавно и полека в края на годината именно „Продължаваме промяната – Демократична България“ вече бе основният организатор на протестите. Вярно, на най-големите два протеста в началото на декември в София имаше и привърженици на други партии. Но нямаше нито един политик от друга партия, който да посмее да вземе думата и да говори пред протестиращите.
На последния протест за годината – след оставката на правителството – хората намаляха като численост, но все пак също бяха внушителен брой. И по-важното – привърженици на други партии, освен на „Продължаваме промяната – Демократична България“, почти липсваха.
Протестът, който вече искаше машинно гласуване, оставка на Борислав Сарафов, сваляне на охраната от НСО на Борисов и Пеевски, стана по-консолидиран. Антикорупционен, но и категорично прозападен. Без русофилски уклони и компромиси, каквито се мяркаха на най-големите прояви на недоволство.
Важният въпрос за следващата година е дали големите протести ще доведат и до голяма активност на предстоящите избори. Ако гражданите не гласуват активно, то протестите почти се обезсмислят.
Както е известно, от малко прасе никога не се знае каква свиня ще излезе. През отиващата си година се доказа и друго – никога не се знае колко голяма протестна вълна могат да предизвикат малка група протестиращи, но упорити граждани.
