Прозрачност и съпротива
Събитията никога не са в стачка, обичаше да повтаря Жан Бодрияр, те просто се случват непрестанно. Има, ще има и продължава да има събития. Независимо от всичко – от променената ситуация до промените в климата. Хилядите хора, излезли по улиците на Букурещ сега, ме върнаха към бурното лято на 2013 г. в България. Протестите срещу модела #Кой, гражданското въодушевление, желанието да има работещо правосъдие, накърненото усещане за справедливост. Протестите осветлиха сериозни проблеми, ала не ги решиха. Справка: профилът на сегашното ни управление, „калпавите работи“. В Румъния днес виждаме познати лозунги, сходни реакции и лица на протеста, натрупан гняв срещу корупцията. Множество плакати с искане за „пълна прозрачност“, очевидно отъждествявана с „правосъдие“. Тук следва да се кажат няколко думи, изискващи размисъл.
Още докато траеше „третото българско въодушевление“, писах, че едно е да искаме основните проблеми да излязат „на светло“, друго е искането за „пълна прозрачност“, която буди симпатии, ала е практически невъзможна. Уви, нещата имат сенчестата си страна. Идеята за „политици от кристал“ e фантасмагорична. Видяхме го и при последвалата коалиция на „реформаторите“ с Борисов. Става дума за романтична идея, производна на човека, изгубил сянката си, един нов Петер Шлемил. Идеята може да е романтична, ала не е реалистична: единствено във „Фауст“ асистентът Вагнер фабрикува в епруветката си малки кристални човечета, хомункулусите, хората на бъдещето.
Хората в настоящето са хора със сенки, в това число и политиците. Ала нека кажем веднага: те не бива да бъдат „хора на сянката“, сиреч производни на „сенчестия бизнес“ – да наемат стаи на мутри в Истанбул или другаде, или просто да трансформират политическото си влияние в без-очлив бизнес. Изискването за конкретна „яснота“ е тъкмо обратното на невъзможния императив на „пълната прозрачност“, на утопичната държава на Фурие или Бентам, където хората са с кристални и напълно видими тела под нечий централизиран поглед. Не бива да свеждаме политиката до „кристална топка“, нито обществото до утопичния „Кристален дворец“, чийто прототип е демонстриран на Всемирното изложение в Лондон през 1851 г. Политикът е човек от плът и кръв, човек със сянка; никой не очаква от него да е ангел, свил с мъка криле, за да може да се движи по неравностите, с които е осеяна земята. Ала действията му подлежат на контрол, което предполага определена „яснота“, а не извънпоставеност спрямо закона (онова, което изведе десетки хиляди на улицата срещу модела #Кой). Изходът е не е в утопичните призиви (нищо не ще се реши веднъж и завинаги), той е в конкретните действия. В неотклонната гражданска съпротива срещу покварата.
***
И накрая: замисляли ли сте се над тайната на непрозрачността, над тъмата на нощното небе, известна в науката като „парадокса на Олберс“? Защо нощното небе е тъй сумрачно, след като е обсипано с милиарди звезди, не по-малко ярки от хиляди слънца? Едгар По поставя същия въпрос в космологичната си поема „Еврика“. Не съм убеден, че отговорът на фотометричния парадокс е чисто физически, а не примерно метафизически. Докато съзерцаваме светлината, идваща от най-отдалечените точки във Вселената, всъщност се вглеждаме в миналото, за да стигнем до времето, когато онова, което вече виждаме, все още не съществува.
Очите на гърба
Сходен парадокс, вече в абсурдистки план, ни дава Йожен Йонеско. Ще го предам накратко така: смятаме, че миналото остава зад нас, а бъдещето е отпред. Ала не виждаме бъдещето, съзираме само миналото. Интересно защо: нали нямаме очи на гърба си? Може би по тази причина и нашенската сага около Митьо Очите няма свършване. Обвързана е с преходите ни в настоящето.
Портретът като загадка
Установяването на сходство с оригинала е нещо, което сближава музейната експозиция с лабораториите по криминалистика. Най-вече в частта има ли прилика между индивидуалното лице и неговия портрет и необходима ли е въобще такава? Портретът е „място“, недостъпно за времето, той е стопкадър на вечността. На него е запечатана част от биографията на индивида, уловена тук и сега, индивидуалните му чувства и преживявания, които няма как (и никога няма) да се възпроизведат отново. Портретът е „последна инстанция“, дори портретираният да е още жив. Оттук и чувството за „непогрешимост“ на голямата реалистична школа, което съвременното изкуство изобщо не отменя, даже динамизира, на практика взривявайки правилото, че едно и също лице не може да е на две или повече места едновременно. В виртуално множествения ни свят това правило, отменено още от кубистите или футуристите, се потвърждава. Реалността се компресира: десетки хора се вместват в място за малцина; едни имат гласове, но нямат глави, други имат уста, но са лишени от тяло. Мнозина, да не кажем повечето хора, имат повече от две лица. Ситуацията е доста по-различна от самодоволността на портрета от XIX в., който не ви позволява да го отминете, без да не ви прободе с поглед, подчертавайки че това е той. Именно той. С променливите си състояния на смеха или плача. „Горе“ или „долу“. Вечните гримаси на човешката ситуация.
***
Защо тогава, както в театъра на абсурда, непрестанно умираме в дадено състояние? Умираме от глад. Умираме от жажда. Умираме от смях. Умираме от несполука. Умираме от завист. Умираме от болест. Умираме от старост. Умираме всеки ден, във вечна битка с живота.
–
Текстът е част от редакционното съдържание на Портал Култура. Още анализи на Тони Николов – тук.
