Коронавирус: пет мерки, за да не се върне България десетилетия назад

Снимка: martaposemuckel от Pixabay

„За истината“ публикува анализ на Даниел Смилов* за „Дойче веле“:

Хибридните сайтове от седмица насам изпушват. Те се надпреварват да отписват Европейския съюз и за пореден път оповестяват неговата смърт. Както, разбира се, и смъртта на еврото. Оплакват и „липсата на европейска солидарност“ и я сравняват с помощта на Путин за Италия, изпратена с няколко самолета. Изобщо, как човек в една такава ситуация да не разгради ЕС и да махне всички санкции за Русия. А защо не и да кандидатства (индивидуално поне) за Евразийския съюз и рублозоната.

С тези внушения вече трябва да сме свикнали – те не са повече от семпла пропаганда на братски славянски президенти с нездрав уклон към дълговечност. В този хор на оплаквачките на липсата на европейска солидарност обаче неочаквано се включи и премиерът на България Бойко Борисов. Той героически заяви, че в кризата всички са се затворили и мислят само за себе си. Ние, българите, трябва да разчитаме само на себе си, т.е. на него.

И на подобни премиерски откровения сме се наслушали.

В крайна сметка криза е, всички са изнервени, нормално е човек да се изпусне. А и на фона на добрите неща, които правителството върши в една тежка ситуация, реторическите забежки са най-малкият проблем. Все пак, обаче, струва си сериозно да се мисли за състоянието на европейската интеграция във време на изключително остра криза. Ако ЕС не успее да излезе солидарен и ефективен от нея, хибридните сирени ще станат оглушителни.

От българска гледна точка, ако има надежда за приемлив изход от настоящото извънредно положение, то тя е свързана с интелигентни действия и масивни икономически мерки както на ниво ЕС, така и от европейските правителства и еврозоната. Тези мерки са следните:

1. В краткосрочен план ЕС ще даде финансова помощ за справяне със здравните аспекти на кризата. За България свежите пари засега са около милиард и половина евро, като в тази сума влизат неизползвани еврофондове и подкрепа за ликвидността на финансовата система. Това не е много, но е добре дошло като първи омекотител на икономическия удар. В този план са много важни мерките, които на ниво ЕС ще гарантират продължаването на движението на стоки през континента (т.нар. зелени коридори): блокирането на превоза ще е катастрофално за всички. И накрая, общо закупуване на определени материали и оборудване също би било нещо добро в тази ситуация. Примерът на Германия, която прие да лекува италиански пациенти, също е нещо, което е добре да прерасне в солидарна политика на ниво ЕС;

2. Много по-важно е какви ще са дългосрочните икономически мерки на ЕС в кризата. Част от тях вече са налице и се състоят в разхлабване на финансовите ограничения за поемане на публичен дълг и дефицит в еврозоната. Също така след кризата от 2012 година ЕЦБ вече има инструменти за гарантиране на неограничена ликвидност в извънредна ситуация, а настоящата е точно такава. Това е много важно, защото банкова криза трябва да бъде изключена като възможност още отсега. България не успя да влезе в чакалнята на еврозоната, но въпреки това трябва да настояваме за сериозни гаранции от страна на ЕС при евентуално влошаване на финансовата ситуация у нас. Тъй като сме в напреднали преговори с еврозоната и тъй като политиката ни до момента е била разумна, имаме добри аргументи да си осигурим потенциална финансова подкрепа като гаранция, която най-вероятно няма да има нужда да ползваме.

3. Истинската дългосрочна мярка за стабилизирането на икономиките в ЕС ще дойде чрез поемането на значителен публичен дълг от страна на правителствата на държавите-членки. Тази мярка би била ефективна, ако е координирана между всички: както като размер, така и като стратегия за изразходване на средствата. От ръководството на ЕС заговориха за „Европейски план Маршал“, но това е метафора. Целият бюджет на ЕС е около 170 милиарда евро (колкото БВП на Гърция), така че подобен план не може да бъде реализиран от Брюксел. Задачата на ЕК ще е да координира в тази посока правителствата на големите държави – Германия, Франция, Италия и т.н.. Франция и Испания поискаха създаването на еврооблигации за справяне с тази ситуация. Това би бил дълг, зад който солидарно стоят всички европейски държави. Германия вероятно ще наложи вето над този план, защото тя традиционно е против поемането на отговорност за дълговете на другите. Но ако ЕЦБ продължи като антикризисна мярка да изкупува дългови книжа на всички държави в неограничени количества (макар и индиректно през търговските банки), солидаризирането на публичния дълг в еврозоната ще стане неизбежно. Германия едва ли ще блокира подобна мярка, защото това би бил краят на еврозоната.

4. Не е изключено кризата да доведе и до увеличаване на размера на Европейския стабилизационен механизъм – един наднационален инструмент на държавите от еврозоната. Неговите възможности към момента са да дава до 700 милиарда заеми на страни-членки в затруднена ситуация. През 2012 кризата доведе до създаването на този механизъм. Настоящата криза може да окуражи неговото разрастване. България няма пряк достъп до парите от този фонд, защото се забави с еврочленството си. Но така или иначе една по-силна еврозона би играла безспорна стабилизираща роля в България, а би могла и да окаже по-адекватна помощ на страната при изостряне на ситуацията.

5. България сигурно ще се наложи да поеме нов, значителен дълг в някакъв момент. Правителството е право да не изразходва тази възможност в началото на кризата, но и би било неразумно да няма готовност за излизане на пазарите на дългови книжа в подходящ момент. Една стабилна еврозона би облекчила много и нашата ситуация при подобна евентуалност.

Този кратък анализ цели да покаже до каква (огромна) степен българската стабилизация зависи от положението в ЕС и мерките, предприемани от страните членки. Всеки сравнително оптимистичен сценарий би залагал на успеха на гореизброените мерки. В противен случай размерите на предстоящата криза биха могли да ни върнат десетилетия назад. А идеята, че всяка страна ще се спасява поотделно, е просто пряк път към миналото. Но в неговата най-безславна форма.


*Даниел Смилов е специалист по сравнително конституционно право, програмен директор на Центъра за либерални стратегии, гост-преподавател в Централноевропейския университет в Будапеща и доцент по теория на политиката в катедра „Политология“ на СУ „Св. Климент Охридски“. Член е на групата експерти по политическите партии на Организацията за сигурност и сътрудничество в Европа (ОССЕ).

 

Истината струва скъпо. Ако сте я открили тук – подкрепете ни!

Истината струва скъпо.  Ако сте я открили тук – подкрепете ни!

Дарявам