„За истината“ препубликува анализ на Даниел Смилов от „Дойче Веле“. Заглавието е на редакцията.
Колко може да търпи българският гражданин и защо го прави? Това са двата въпроса на тази кампания, която тества ежедневно нервите на хората, искащи да живеят в свободна демокрация. Дразнителите са основно два.
Съчетание за чадър и бухалки
Първият е „Новото начало“ на Делян Пеевски, което се опитва да се разправи с конкуренцията си в ДПС чрез инструментите на държавата: ВАС, ЦИК, прокуратура и т.н. Ситуацията тук напомня 2013 г. и 2020 г., когато държавните институции бяха инструментализирани по сходен начин. Всъщност, между назначаването на Делян Пеевски в ДАНС и издигането на Борислав Сарафов като единствен кандидат за главен прокурор няма значима разлика – същите зависимости, същите механизми, същите резултати в смисъл на съчетание за чадър и бухалки. Тази комбинация през 2013 г. предизвика сериозни протести и доведе до голяма гражданска мобилизация. Сега (поне видимо) нищо такова не се случва, макар че катализаторът на процесите си е все така налице.
Фашизоидните изпълнения на „Възраждане“
Вторият дразнител са фашизоидните изпълнения на „Възраждане“, които от късане на кабели и внасяне на репресивни закони в парламента преминаха към тормоз на учители в столична елитна гимназия. Казусът може да изглежда комичен, защото депутат от „Възраждане“ се е задействал по оплакване на майка на ученик с нисък успех, която търси причината за неудачите му извън него (и най-вече в задание за Истанбулската конвенция). Но в желанието на политици да налагат собствената си (в случая примитивна и опасна) идеология в училищата няма нищо комично.
Защитниците на принципите и свободата обаче не са много и по двата казуса. А те са достатъчно скандални и потенциално опасни, за да предизвикат гражданска реакция. Но въпреки това, поне засега, тя не се случва.
Причините, които се изтъкват от иначе разумни хора, обикновено са следните:
„Уморихме се“
Вярно е, че предстоящите избори са седми поред, което може да е някакво извинение за ниска активност. Но все пак мислещите хора би трябвало да преценят, че със сравнително малко усилие могат да се противопоставят на сериозни опасности. А тези опасности само ще растат, ако не се ограничат още докато са по-малки. „Дорде е мъничка змията, елате да се съберем…“ – това е валиден аргумент и в настоящия случай;
„Доган си го е заслужил, пада му се“
Много популярно е мнението, че Доган не може да стане обект на защита както народните любимци Бойко Борисов (2013 г.) и Румен Радев (2020 г.), защото е създал Пеевски и машината му и се е възползвал от тях. Ако се замисли човек, то и народните любимци не са чак толкова незаслужили и невинни, но гражданското чувство проработи, когато тях ги погна въпросната репресивна машина. Единият любимец – Борисов – понастоящем е и част от тази машина, доколкото ѝ дава (мълчалив) политически гръб. По важно е обаче, че става дума за принципи, а не за личности и любимци. И принципите трябва да работят както за Радев и Борисов, така и за Доган, Драган или Петкан. А и да очаквате, че мафиотските мрежи сами ще се разчистят и ще освободят терена за здрави сили, е инфантилно: те просто ще си преразпределят териториите. Затова и злорадото наблюдаване отстрани е грешна политика;
„Няма за кого да гласуваме“
Този аргумент на разочарованието е също много популярен, но е труден за разбиране. ПП-ДБ например със сигурност са сложна политическа конструкция, в която има и вътрешни напрежения. Никой не харесва всички, но пък за сметка на това за всекиго има някой, който да му хареса. Най-интересно е обаче, че хората, използващи този аргумент, са готови с негласуване да пуснат в парламента далеч по-неудачни и компрометирани депутати. А това няма как да е рационално. Има и друг парадокс: оплакването, че дадени партии „не могат“, има някакво основание, доколкото представителството им в парламента е сравнително малко и те трябва да се съобразяват с всички останали, за да прокарат каквото и да било. Но на този проблем отговорът не е негласуване за тях, а точно обратното – с по-силно представителство те ще могат и много повече.
„Така или иначе нищо няма да се промени“
Това може би е централният фаталистичен аргумент – има тенденции в обществото, които са неизбежни като историческия материализъм. Нещата ще се случат, защото така е устроен светът. Трябва да ги преживеем, а пък после ще видим. Да минат изборите, пък после ще му мислим. Хората трябва да знаят обаче, че това са самосбъдващи се пророчества. Тези, които ги правят, ако станат много, променят и реалността. Неизбежността идва от отчаянието, а не обратното. Така е поне в демокрацията.
Сеирджийската нагласа – нито прозорлива, нито отговорна
Всъщност, зад официално споменаваните аргументи или по-скоро извинения за негласуване има и едно, което не се споменава, но което е много сериозен мотиватор. Икономическата ситуация в страната е добра и поради новата фискална политика доходите на мнозина се повишиха. Това създава усещане за известен индивидуален комфорт или поне не създава остро чувство за кризисност на ситуацията. Когато човек не е пряко застрашен, може да си позволи да погледа „политически сеир“. До следващите избори, които може и да не са много далече – или поне такава е мантрата. Излишно е да се каже, че тази нагласа не е нито особено прозорлива, нито особено отговорна. Но пък за сметка на това изглежда е факт.
В крайна сметка фаталистичната и сеирджийска позиция не е приемлива по две взаимносвързани причини. Първо, тя налива вода в мелницата на корупционни мрежи и фашизоиди, които са всъщност част от един и същ модел. „За да не дойдат фашизоидите, примирете се с корумпетата“ е името на политическата игра в България от дълги години насам. Проблемът е, че в крайна сметка тази игра подготвя терена за автокрация, защото тя компрометира демокрацията като цяло. И негласуването само засилва този процес.
Граждани или консуматори населяват България?
Второ, в демокрацията трябва да има баланс между гражданите и консуматорите. Консуматорът действа изцяло от гледна точка на собствения си интерес и ако не вижда пряка полза за себе си от нещо, просто остава пасивен. Гражданинът се мотивира от общия интерес и се вълнува от въпроси като свобода и демокрация като блага, засягащи всички. Може би сме в период, в който гражданските нагласи са в отстъпление за сметка на консуматорските. Но това не са природни процеси, а неща, за които всички са отговорни.
