„За истината“ препубликува анализ на Иво Беров от „Дойче Веле„.
Учтивостта и възпитанието са толкова тясно свързани с благополучието на един народ, колкото и простащината със злочестините му. А истинската и последна преграда пред пошлоста и грозните приказки са избирателите.
Отначало тя сякаш не беше сякаш задължителна или неизбежна част от обществения и политическия ни живот. Знаехме си, че я има, знаехме си, че е неразделна част от битието ни, но все пак я поприкривахме и дори се притеснявахме от нея. Беше нелегална или полулегална. Все още не беше официализирана, не се изявяваше „екс катедра“.
Става дума за простащината. Не толкова битовата, колкото политическата, макар двете да са много силно свързани. После тя изплува изпод тинята и в началото сякаш постресна обществото ни. Постресна го, но само малко и само донякъде. Може би защото записите, в които Бойко Борисов, например, показа цялата си същност, макар и незаконни, бяха достоверни. А и мнозина го оправдаваха с това, че е бил подпийнал, а при такива обстоятелства хората обикновено не си мерят приказките.
Грозни закани и обиди
Само че Бойко Борисов не е съвсем обикновен човек. Той беше министър-председателят на България, най-овластеният човек в държавата. И пиянските му излияния говореха за същността и особеностите му на управник – особено грозната закана „ще го размажа“ към бизнесмена, който не се бил съобразявал с него. А после и най-грозната от всичките му приказки – онази за „простата кърджлийска принцеса“. Обществото ни все още не си дава сметка доколко отблъсващо е подобно обръщание, дори като пиянски изблик.
Министър-председателят на България наричаше така не друг, а председателя на Народното събрание на България – държава, която е парламентарната република. С това обаче грозните чудатости не свършват. Председателката на Народното събрание не се обижда. Седи редом с Борисов на пресконференциите и гледа едва ли не любовно към човека, който я е унизил.
След тези падения, други някои пошлости вече изглеждат дори невинно. „Негодяи, мошеници, некадърници, ограбиха ви с милиони, ограбиха ви с милиарди“ – обвинява Борисов по време на предизборните си обиколки из страната, но никой не се впечатлява, нито пък иска доказателства за обвиненията. Те са станали всекидневие. Нещо естествено: „ами той си е такъв, така си говори…“
И други не останаха по-назад
Противниците на му от ПП-ДБ и ИТН пък определяха ГЕРБ като „мафия“ . Което си е остро и обидно обвинение. Но то е политическа обида, която не може да бъде назована пошлост или простащина. Политически бяха и обвиненията, които най-редовно отправяше към противниците си Корнелия Нинова от трибуната на Народното събрание (наричайки ги „национални предатели“). Но и тези нейни приказки, макар да доведоха до обезценка и на думи и понятия, не бяха проява на простащина.
При Костадин Костадинов и „Възраждане“, обаче, влязоха в употреба и двата вида охулване – и политическото, и просташкото. А някои депутати от ПП-ДБ му отвърнаха по същия начин. Към тези изпълнения се притуриха и „мазните“ пошлости на Делян Пеевски, които като цяло не бяха осъдени нито от обществото ни, нито от избирателите.
Махленски приказки и хлапашки изпълнения
Президентът Радев пък, следвайки политическите си пристрастия, тръгна от политическото „мафия“, мина през махленското „мутри вън“, и накрая също нагази в простащината (с неговото си „шарлатани“), без да съобрази, че така нарушава Конституцията на България, и че това е поведение на политик от ниско равнище, а не на президент.
Всички тези прояви, обаче, бледнеят пред изпълненията на сценаристите от „Има такъв народ“. Човек би могъл да предположи и да се надява, че тези зрели вече мъже ще се съобразят поне малко със знаковото значение на Народното събрание като висша национална институция и няма да го оскверняват с хлапашки изпълнения, заимствани от телевизионното си предаване.
Нищо подобно, обаче, не стана. Те го употребиха тъкмо като сцена на долнопробни зрелища. Като подигравките с възрастта на академик Денков, например. Който всъщност си е тъкмо в подходяща за политици възраст и е един от немногото български политици с безукорно поведение и възпитание.
А какво правят медиите?
Едва ли в цялата история на съвременна България Народното събрание някога изобщо е било средище на подобни низости. Които накрая възмутиха дори някои невъзмутими иначе водещи от националните телевизии. Макар и да не се осмелиха да кажат от какво и от кого точно са възмутени.
А тъкмо националните медии, които не само отразяват общественото мнение, но и влияят върху него достатъчно силно, би трябвало да се противопоставят на политическата пошлост, вместо да я подминават, или да я приемат за нещо естествено.
Но истинската и последната преграда пред тези отблъскващи прояви са избирателите. Те имат избор – между: „може да е прост и да се изразява грозно и непристойно, но ще се грижи за нас, защото е като нас“, или: „той е прост и се изразява грозно и непристойно, и няма как да се грижи за нас, тъкмо защото е като нас“.
Едно достижение на цивилизацията
При всички случаи учтивостта и възпитанието са толкова тясно свързани с благополучието на един народ, колкото и простащината със злочестините му. Едно от най-трудните обществени достижения е осъзнаването на тази зависимост. Това е и цивилизационно достижение.
